Знаеш ли,че и аз имах такъв период с натрапващи суицидни мисли,последици от загубата на най-любимия ми човек.Трябваше да се боря сама със себе си,защото по принцип бях много позитивно настроена към живота.Като имаш впредвид,че сега съм на 34 години,/и аз не съм стара/,а имам чувството,че съм живяла вече поне 70години.След нещастието и стреса,които ме сполетяха бях в отпуск един месец и половина и повярвай нищо,ама нищо не можех да правя и лошото беше,че проблемът с душевната ми мъка задълбочаваше.Имах чувството,че на парчета да ме режат нищо нямаше да усещам физически.Разбира се заведоха ме на психиатър,и аз бях на медикаментозно лечение...Започнах да се изнервям от хорските натрапливи съвети,които машинално казваха: животът е пред теб,млада си.Те просто изобщо не знаеха,за какво става въпрос.Само изстрадалия може да предположи какво ти е!...И реших да се върна на работа,тъй като си обичах работата,защото имаше смисъл поне да бъда полезна на други хора, на които им се живее!Натоварих се на 2 места и така една година.Как да ти кажа, освен психиатър, трябва и сам човек да се накара да продължи да живее!На мен ми помогна доста "работния стрес",т.е. ангажирах си вниманието в работа.Естествено мъчно ми е,но разбрах,че трябва да се избягват суицидните мисли!Не сме ние тези,които решаваме кога да умрем!Всеки трябва да си износи съдбата.Какво да правим като "не сме вечеряли с Господ"...Бори се и ти със страшните мисли,просто не оставяй време за "дявола",отдай си енергията на нещо от което ще удовлетвориш и себе си и други живи души.Трудно е, но става.УСПЕХ!