"Антидепресанти и психостимуланти
Последните десетина години често чуваме за масови убийства и въоръжени престъпления в САЩ, извършени както от възрастни хора, така и от деца, които никога дотогава не са проявявали агресивно поведение и не са участвали в престъпни банди.
Един ден през 1989 г. Джоузеф Уесбекър, печатарски работник в Луизвил, идва на работното си място, убива 8 души и ранява 16 с автоматично оръжие, след което се самоубива. На 19 февруари 1996 г. Тими Бектън, на 10 години, използва като щит своята 3-годишна племенничка, насочвайки пушка срещу заместник-шерифа.
През ноември 1996 г. Джули Мари Мийд се обажда на 911, молейки полицаите да дойдат и да я застрелят, защото, ако те не го направят бързо, тя самата ще се застреля. Но ще застреля и тях преди това. Петима полицаи пристигат само за няколко минути и я "успокояват" с 10 куршума в главата и тялото.
На 21 май 1998 г. в Спрингфийлд, щата Орегон, 14-годишният ученик Кип Кинкел застрелва своите родители, след което отива в училищния стол, където убива 2 и ранява 22 свои съученици.
На 24 май 1988 г. две момчета на 11 и 13 г. откриват огън от горичката, разположена край тяхното училище. Резултатът - 5 убити и 9 ранени.
На 20 април 1999 г. двама студенти в Литълтън, Колорадо, си устройват "гърмяща веселба" в една гимназия в покрайнините на града.
През юли 1999 г. Марк Бартон убива 13 човека в Атланта.
Повечето от извършителите ги чака доживотна присъда или смъртно наказание. Това е само част от зловещата статистика. Но какво може да е допринесло за тези внезапни изстъпления? Дали има нещо общо между тях?
Не можем да не допуснем и да не отбележим вредното влияние на телевизията и киното, които предлагат насилие в изобилие; относително свободния достъп до оръжие, липсата на подходящо образование, наличието на семейни проблеми и откъсване на децата от семейството, икономическите затруднения, въздействието на расистки, сатанински и други подобни култове. Но това, за което средствата за масово осведомяване, с малки изключения, не уведомяват своите читатели, е, че всички тези деца и възрастни са приемали психотропни медикаменти.
Нека се впуснем в едно малко разследване.
През януари 1988 г. американската фармацевтична компания Еli Lilly& Со. ("Илай Лили") пуска на пазара своя хит - антидепресанта флуоксетин или известен още като прозак (Ргоzас). Смята се, че е вземан досега от около 40 млн. души по света, като в последните години се дава масово и на деца. Прозак заедно с флувоксамин, сертралин, пароксетин, циталопрам и феварин спадат към една група - тази на т. нар. селективни инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRI ). Те избирателно потискат обратното залавяне на серотонин в синаптичната цепка и съответно водят до повишаване на нивото на този медиатор в мозъка.
Антидепресантът венлафаксин също потиска обратния захват на серотонина, но не е специфичен, защото действа по същия начин и на норепинефрина, и на допамина (други медиатори в мозъка). Според документацията на FDA има подобни странични ефекти като прозак. Известно е, че той може да причини тревожност, безпокойство, безсъние, анорексия, загуба на тегло и мания. След употребата му са докладвани сериозни абнормни поведенчески и емоционални реакции - параноя, враждебност, депресия, налудни идеи, психоза. Може да предизвика хиперактивност и спазми в различни мускулни групи, като например тортиколис, и да доведе до сексуална дисфункция.
Но нека продължим с прозак. Известният американски психиатър Питър Брегин казва: "У мен няма никакво съмнение, че прозак може да доведе до насилие и самоубийство. Виждал съм много такива случаи. При един неотдавнашен клиничен експеримент 6% от децата приемащи прозак, станаха психотични. А манийната психоза може да доведе до насилие."
За да разберете кой е д-р Брегин, ще ви запозная накратко с неговата биография. Дипломира се с отличие в Харвардския университет през 1958 г., след което завършва едно от най-престижните учебни заведения в света - "Кейс уестърн ризърв скул ъв медисин" в Кливланд. Специализира психиатрия и получава високо признание с назначението си в Националния институт по психично здраве на САЩ. Член на Американската психиатрична асоциация и на Кралското медицинско общество в Англия, директор на Центъра за изучаване на психиатрия и психология, който създава през 1971 г., и хоноруван преподавател в университета "Джон Хопкинс". Член е на редакторския състав на няколко медицински и специализирани психиатрични издания. Автор е на много книги и статии в областта на психиатрията, между които "Токсична психиатрия", 1991 и "Да отвърнеш дръзко на прозак", 1994. Заради последната и заради участието му като вещо лице в няколко процеса срещу Еli Lilly компанията го атакува и се опитва да го дискредитира.
През 1994 г. д-р Брегин се явява като експерт, за да свидетелства срещу Еli Lilly по случая на Джоузеф Уесбекър, за който стана дума по-горе. Едно от предявените към производителя на медикамента обвинения, което поддържа д-р Брегин, е, че компанията не е направила достояние съществени научни доказателства за опасностите възникващи при приемане на препарата, т. е. възможността да причинява изблици на насилие и да подтиква към самоубийство. Според д-р Брегин над 160 дела са заведени срещу фирмата производител, повечето от които за внезапно възникналите прояви на насилие към другите или към себе си проявили се в процеса на лечение с медикамента.
Престижното британско медицинско списание "Лансет" в един от броевете си от 1990 г. предупреждава, че приемането на лекарства от групата на SSRI е свързано със стимулирането на суицидни мисли и поведение (т.е. самоубийствени). По-късни проучвания в Англия също потвърждават тази опасност.
Според проф. Брегин стимулиращият ефект на прозак по време на клиничните му изпитания е бил толкова изразен, че в много случаи се е налагало да се нарушава протоколът на опита и да се назначават на болните транквиланти или седативи, за да потиснат тревожността и възбудата, които възниквали. В сравнение например с някои други антидепресанти като имипрамин и амитриптилин, приемането на прозак води до 4 пъти по-висок риск от извършване на самоубийство.
Прозак причинява мания в малко повече от 1% от пациентите (при трицикличните антидепресанти този процент е около 0,3). Например при мания след прием на медикамента в 23 от 33-те докладвани случая въобще не е имало подобни епизоди преди това. Манията често завършва с насилие и деструктивно поведение както към себе си, така и към околните, като човекът може да изпитва параноидни налудни идеи и да проявява силна враждебност.
Проф. Брегин: "Натрупват се все повече доказателства, че антидепресантите не са най-доброто лечение на депресия. В същото време досега вече има натрупани достатъчно много данни, които показват, че те често увреждат мозъка и ума, понякога предизвиквайки сериозни и опасни поведенчески абнормни прояви, включително и насилие, насочено към самия себе си и към другите."
Според д-р Джоузеф Тарантоло, психиатър от Вашингтон, "всички медикаменти от групата SSRI лишават пациента от емоция". Поведение, свързано с насилие или самоубийствени действия, са наблюдавани както още в самото начало на приемане на прозак, така и след продължително лечение. когато наскоро говорих по този въпрос с мой приятел лекар от чужбина, той ми каза: "И аз, и моите колеги знаем за това действие на медикамента."
Някои от често срещаните странични ефекти на прозак включват: проблеми в сексуалната сфера, особено при мъжете - понижено либидо, неспособност да се изпитва оргазъм, повишено артериално налягане, кръвоизливи, втрисания, засилен апетит, наддаване на тегло, гадене и повръщане, промени във вкусовите усещания, болки в ушите, често уриниране. Някои по-рядко срещани или само в единични случаи са гастрит и гастроентерит, колит, отоци по крайниците, дерматит, опадване на косата, сърцебиене, аритмия и застойна сърдечна недостатъчност, мигрена, хипотиреоидизъм и др. Но най-тежките нежелани реакции са: апатия, параноя, антисоциално поведение, враждебност, тревожност, суицидни мисли, халюцинации, ирационални идеи, хистерия - въобще един експлозивен коктейл от симптоми.
Психиатърът от Харвардския университет Мартин Тейчър заедно със своя колега Джонатан Коул и медицинската сестра Керъл Глод публикуват през февруари 1990 г. в престижния "Америкън джърнъл ъф сайкайътри" доклада "Възникване на интензивни сиуцидни мисли по време на лечение с флуоксетин (прозак)". В него се разглеждат случаите на шестима пациенти между 19 и 62 години, лекувани за депресия, които преди започване на терапията с медикамента не са имали суицидни мисли. Авторите подробно описват как всичките тези шест души след няколко седмици са били изцяло обхванати от мисълта за самоубийство и изпаднали в "много интензивно и завладяващо ги напълно състояние" - такова, каквото никога не са изпитвали когато и да било преди това. Единият от тях си допрял заредена пушка в главата, а друг едва бил удържан да не извърши самоосакатяващи действия. Тези суицидни мисли се задържали след прекъсване на лечението, ако това изобщо може да бъде наречено такова, от три дена до три месеца у различните пациенти. Д-р Тейчър пише, че този опасен страничен ефект се наблюдава при 3,5% от лекуващите се при него, които приемат прозак.
Едно по-ранно изследване, резултатите от което са публикувани в септемврийския брой на "Джърнъл ъф Клиникъл сайкайътри" от 1989 г., показва, че петима от лекуваните развили т. нар. акатизия - състояние, характеризиращо се с силна тревожност и моторно безпокойство, пациентът страда от безсъние, като непрекъснато се върти в леглото и изпитва нужда непрестанно да движи крайниците си. Според д-р Брегин това състояние би могло да допринесе за проявата на насилствени или себедеструктивни действия, тъй като то представлява изключително тормозещо преживяване. Според доклад на "Пъблик ситизън рисърч груп" от 1990 г., акатизия може да се прояви при 10-15% от приемащите прозак.
Д-р Дейвид Хийли, международно признат психофармаколог, твърди, че има явна причинно-следствена връзка между приемането на медикамента и случаите, свързани със самоубийства и убийства.
Епидемиологично изследване, публикувано през 1995 г. в "Бритиш медикъл джърнъл", също свързва приемането на прозак с повишен суициден риск.
Според проучване, извършено от учените, работещи в Йейлския университет Кинг и Ридъл и публикувано в "Джърнъл ъв ди Америкън академи ъв чайлд енд ъдолесънт сайкайътрц" през 1991 г., саморазрушителни феномени се наблюдават у 14% от децата и юношите (между 10 и 17 г.), лекувани с прозак за обсесивно-компулсивно разстройство.
Същевременно многобройните контролирани сравнителни изследвания на медикаментите от групата на SSRI не показват статистически значима разлика в ефективността им при лечението на депресия. Едно шокиращо изследване, публикувано в "ДЖърнъл ъб нървъс енд ментъл дизийзиз" от 1996 г. (том 184, № 2) от Рода Фишер и Сеймур Фишер, наречено "Антидепресанти за деца", заключава: "Независимо че в литературата единодушно се отчита в резултат на двойно-слепите опити, че антидепресантите не са по-ефективни от плацебо при лечението на депресия при деца и юноши, те продължават да се изписват масово."
За 1995 г. прозак заема една трета от всичките продажби на фирмата. Печалбите на компанията от него са 2 млрд. 1Т8В, а за 1999 г. - 2,6 млрд. USD.
Майкъл Гринфелд в статията си "Да защитаваш прозак", IV публикувана през декември в "Калифорния лойър", отбелязва, че в последните няколко години една дузина съдебни случаи срещу производителя са потулени чрез договаряне все едно, че никога не ги е имало. Това държи пресата настрана и съответно и обществеността, която не разбира за огромните обезщетения, които изплаща компанията. По този начин много хора, които също се чувстват ощетени от медикамента, не повдигат обвинение срещу нея. В някои случаи компанията прави договорка и с обвинението, което предявява незначителен иск, давайки възможност тя да бъде публично оправдана. В същото време тайно изплаща на потърпевшия значителна сума. Това са някои от триковете, които използват по принцип фармацевтичните концерни, за да прикрият своите грешки. Досега от всички заведени в САЩ дела срещу Еli Lilly от потърпевши присъда не е била произнесена в нито един случай, като или обвиненията са били отхвърлени, или са били разрешени по гореописания начин.
Мнението на компанията винаги е било: "Виновно е заболяването, а не медикаментът." Но нека да се върнем към историята на прозак и неговото узаконяване.
През 1982 г. Дейвид Данър от университета във Вашингтон започва да получава средства от Еli Lilly за научноизследователска работа и семинари, които впоследствие ще достигнат до 1,4 млн. USD. В същото време Данър е в Съвещателния комитет по психофармакологични медикаменти към FDA, който преглежда представянето на нови лекарства пред Управлението. Членовете на комитета винаги се питат дали нямат конфликт на интереси с тази фармацевтична фирма, която представя съответния продукт за одобрение. Въпреки че междувременно Еli Lilly вече му е платила за провеждането на клиничен опит със 100 пациента с прозак, Данър заявява, че в настоящия момент няма никакви подобни отношения с фирмата и FDA приема отговора му за истинен. Освен това той е изнесъл до този момент и 5 семинара, спонсорирани от същата компания. Но за всичко това Данър не съобщава на FDA. Той премълчава, че фирмата има договорка с него за спонсориране на още два негови семинара, ако прозак бъде одобрен. И първия от тях върху новия медикамент той изнася в Питсбърг само един ден след като FDA дава разрешение за пускането му на пазара. Съвсем скоро след това Данър получава от компанията нова субсидия, за да изследва ефекта на препарата върху механизма на съня.
През 1985 г. Еli Lilly провежда нов опит с прозак, при който установява, че той не е по-ефикасен от плацебо затова един статистик от FDA им предлага да намерят начин да представят резултатите от опита по-приемливи. Компанията изключва от клиничните тестове страничните ефекти, като ги приписва на самото заболяване (депресията), но от Управлението казват, че това опорочава резултатите.
През 1986 г. д-р Ричард Капит, който работи за FDA дава следното становище: "Прозак може да влоши някои симптоми. С приложението на медикамента се свързва определен клиничен риск от лека до средна тежест... Тези потенциални рискове включват засилване на вегетативната симптоматика на депресията. Предлага се това да се отрази в листовката към медикамента, за да предупреждава лекарите за възможните влошавания... Ако лекарството се допусне до производство, след това ще са необходими нови опити, за да се прецени поточно тежестта на потенциалните рискове."
FDA установява, че Еli Lilly не е представила никаква информация за психотичните епизоди по време на изпитанията, проведени с прозак, но не предприема никакви мерки, за да санкционира компанията.
Два месеца преди да се даде зелена улица на препарата, от FDA знаят вече за 27 смъртни случая от контролните клинични изпитания - самоубийства, извършени по различен начин! За всички от тях е потвърдена директната им връзка с прозак. Докладвани са още 12 други инцидента със смъртен изход, но те не са били пряко свързани с приема на медикамента. Въпреки смущаващите данни прозак е одобрен и пуснат на пазара.
През август 1991 г. след едно слушане за прозак Пол Лебер от FDA изразява загриженост, че до този момент има повече от 15 000 негативни сведения за медикамента, и притиска персонала, който работи в отдела за докладване на страничните ефекти на лекарствата, да отхвърли голяма част от тези реакции като маловажни.
До 1992 г. в FDA са докладвани 28 600 странични реакции плюс 1700 смъртни случая! Един от членовете на комисията към FDA, Дейвид Кеслер, заявява, че това сигурно е само част от отрицателните явления. (Да си спомним, че по принцип само около 10% от сериозните странични ефекти се докладват на FDA )
Трябва да се отбележи, че в Германия отказват да лицензират прозак до 1992 г., докато компанията не се съгласява да сложи в листовката предупреждение към лекарите, че пациентът трябва да бъде следен отблизо по време на терапията и при необходимост да се дадат успокоителни (за да се тушира в известна степен състоянието на акатизия, което може да възникне и за което стана дума по-горе).
Критики към прозак идват и от Великобритания. През 1995 г. Хершел Джик извършва проучване върху самоубийствата в тази страна сред хора, които са приемали 10 различни антидепресанта, предписани им от личния лекар. Той открил, че при пациентите, приемали прозак самоубийствата били значително повече. Според изследването при лекуваните с него има 187 самоубийства на 100 000, докато същата цифра за хората с депресия, които не са в много тежко състояние и не са лекувани, е само 30. Това значи, че шансът да се самоубиеш, ако приемаш прозак, е неколкократно по-висок, отколкото ако не се лекуваш изобщо!
Поради лошата репутация, която прозак добива през последните години, Eli Lilly променя името му на сарафем, като препоръчва "новото лекарство" за лечение на предменструален синдром при жени (известен и като предменструално дисфорично разстройство). Този трик с даването на ново наименование на стар продукт се използва понякога от фармацевтичните компании и е една опасна семантика, която заблуждава както лекаря, така и пациента.
Ето какво пише психиатърът Питър Крамер в книгата си "Да слушаш прозак": "Прозак изглежда, че дава някакво специално чувство на увереност и самонадеяност на обичайно плахия, на чувствителния - безочливост, а на интроверта - социалните умения на търговски агент." А ето и думите на психиатъра Кей Джеймисън от университета "Джон Хопкинс", автор на книгата "Неспокоен ум", резултат от многогодишните му наблюдения и лечебен опит: "Срамежливостта си отива, на нейно място идват точните думи и жестове и чувствате с увереност у вас силата да запленявате другите. Откривате интересни неща у интересни хора." Така е описан от него епизодът на мания, която всъщност е сериозно болестно състояние, изискващо психиатрична помощ. По време на такива манийни епизоди "обичайно плахият" може да нападне дори полицай, а срамежлива и интровертна жена може да направи безсрамно предложение на непознат мъж. Сериозните епизоди на мания обикновено завършват в заключено психиатрично отделение. А лекарства като прозак и други от групата на SSRI могат да дадат импулс за възникване точно на такова състояние.
Досега няма проведени изследвания върху дълготрайните ефекти от приема на антидепресанти. Те се дават с цел да предотвратят самоубийство, но фактът е, че всъщност самите те могат да го предизвикат.
Това, което е много опасно, е, че лекарите под влияние на агресивната рекламна политика на фармацевтичните компании придобиват склонността да надценяват положителните ефекти за сметка на рисковете от употребата на различни медикаменти. Пациентите също нерядко са съучастници в този процес. Ако четете или слушате рекламите, може да придобиете усещането, че краят на депресията (или каквото и да е там страдание) е само на едно хапче разстояние от вас. Това, което не ви съобщават обаче е какви негативни ефекти и рискове крие това "лечение". Затова винаги трябва да се има предвид, че рекламните твърдения имат твърде малко общо с действителността! Фармацевтичната индустрия дава много повече пари за реклама, отколкото за научноизследователска работа и производство. Това означава стотици милиони, които се изразходват, за да се изглади образът на новият продукт и да се заглушат критичните гласове. По закон лекарството, което предстои да бъде пуснато на пазара, трябва да премине задълбочени проучвания, като определянето на рисковете и ползите от него трябва да са съотнесени към медицинския проблем, който имат за цел да разрешат. Разбира се, дълбоката депресия е много сериозно състояние, но въпросът е доколко антидепресантите облекчават това психично страдание и дали страничните им ефекти оправдават тяхната употреба. Голяма част от хората изпадат в депресивни епизоди в резултат на социалните условия, загуба на близък човек, или изобщо някакъв друг житейски стрес. Бих ви попитал: нима можете с антидепресант да осигурите работа на някого или да го утешите за загубата на детето му, починало от свръхдоза наркотици?
Искам да обърна внимание и на един друг момент - много от хората, които пият тези медикаменти, са заблудени относно собствените си усещания и чувства. Защо? Защото при лечението на депресията ефектът на плацебо е много силно изразен. Проучванията показват, че около две трети от пациентите, които съобщават за "чувствително" подобрение при приемане на антидепресанти, се чувстват по същия начин от плацебо, като същевременно не изпитват странични ефекти като полова слабост, тревожност, безсъние и т. н.
За да разберем какво всъщност става трябва да вникнем в човешката психология. Медицината засега не разполага с лабораторни тестове, с които да отчита настроението. Понякога дори и най-близките не знаят за чувствата, които някой изпитва, и много депресирани личности успяват да заблудят не само своите роднини и колеги, но и самите себе си по отношение на терапевтичното въздействие. Преценката за ефекта от лекарството е замъглена много често от необходимостта да вярваме, че има вече нещо, което ще облекчи тези наши страдания и ще ни позволи да се отървем от болестта. Защо, мислите, в името на здравето толкова много хора са приемали всякакви отвратителни смеси и силно токсични съединения като живачни и арсенови соли, подлагали са се на кръвопускане и драстични очистителни? Защото от векове и лекари, и пациенти са хранили винаги силна надежда за излекуване, и поради тази причина нерядко са се заблуждавали за настъпващо подобрение след лечението, когато такова всъщност не е имало. Някъде дълбоко в своята същност на човек му се иска да вярва в приемането на лекарства и затова съвременната наука има нужда от цялата обективност, на която е способна, за да отдели надеждите и желанията от истинските лечебни ефекти на медикаментите. Нееднократно лично съм наблюдавал самозаблудата по отношение на очакваното подобрение, в която може да изпадне пациентът, искащ да постигне излекуване. Всъщност само неговите надежди и желания са тези, които му носят измамно облекчение, но той много успешно може да обърка и лекаря. Този факт се използва не само от фармацевтични фирми, но за съжаление и от някои некоректни лечители и лекари, прилагащи алтернативни лечебни методи.
Трябва да е ясно, че в клиничните опити има много пари, заложени на карта. Ако се установи, че лекарството, което се изпитва, няма очаквания ефект и/или има и много или опасни странични ефекти, това може да означава години изследвания и милиони долари загубени за компанията, която го е разработвала. Ако обаче се докаже, че е успешно, това би означавало милиарди долари печалба, достатъчна, за да поддържа един фармацевтичен гигант години, докато направи поредния удар. Имайки предвид тези факти, не би трябвало да се учудваме, че фармацевтичните компании често правят всичко възможно, което е твърде далеч от разбиранията за етичност и хуманност, за да изкарат на пазара някой свой продукт.
Без да навлизам в подробности, ще би запозная накратко с опитите, проведени с два препарата, и мисля, че те ще ви дадат допълнително идея за начините, по които често се извършва одобрението на медикаменти.
Ето например клиничния опит със серзон под номер СN 104-002. Този експеримент започнал с група пациенти, които били диагностицирани със сериозна депресия със среден брой точки 24 по скалата на Хамилтън , между които нямало такива с очевидно самоубийствени тенденции. На една част от лекуващите се бил назначен серзон, а на друга - плацебо. Никой от участващите не е знаел на кого какво е дадено освен няколко души, които следели за безопасността на експеримента. Опитът продължил 6 седмици, като всеки пациент бил изследван веднъж седмично и се отчитали резултатите. Фирмата производител очаквала да се установи "значително подобрение" при тези, на които бил даден серзон, което би се дефинирало като 50% намаление на точковия сбор по скалата на Хамилтън. Въпреки че 6 седмици е малък срок за изпитание на медикамент, за който се очаква, че ще се приема месеци, това време е все пак достатъчно, за да се установи дали ще има някакъв първоначален ефект.
Какво показали резултатите? Статистически нямало разлика между групата, на която давали серзон, и тази, която приемала плацебо. При плацебо-групата подобрението било с 11 т., а при серзон-групата с 12 т. - съвсем нищожна разлика, която би могла и да е съвсем случайна. При 6 от 8 теста, представени от фирмата пред FDA, серзон не показал някакви значими предимства спрямо плацебо. Още три други опита били прекъснати, преди да са ясни резултатите. За три от неуспешните опити FDA била убедена от компанията, че дозата била твърде ниска, затова били направени нови три с по-висока доза. Единият от тези експерименти бил пълен провал, а други два били на границата, но били провъзгласени за успешни. Дори и когато най-неблагоприятните за серзон резултати били изключени, хората, лекувани с него, имали подобрение само 13 т. средно, докато тези, лекувани с плацебо - 12 т. При това положение как би могло да се твърди, че серзон е ефикасен? Знаейки тези факти всеки здравомислещ лекар би предпочел да назначи плацебо, отколкото съответния медикамент.
Един обезпокоителен проблем при клиничните изпитания на антидепресанти е, че много пациенти отпадат от изследванията поради токсичния ефект на изпробваните медикаменти. При експеримента със серзон една трета се отказали, препи да изтекат 6 седмици. Но било разрешено напусналите да се отчетат все едно че са продължили опита, като накрая са били включени дори тези, които отпаднали още първата седмица! Представете си следната ситуация: пациентът например е добре до третата седмица, но на четвъртата е хоспитализиран поради сериозни странични ефекти от медикамента. В крайното отчитане обаче се включва именно междинния резултат преди човекът да е приет в болница, и това очевидно опорочава опита.
Трябва да се има предвид и друг факт. Един от най-честите странични ефекти на антидепресантите е да се влоши тревожността и безсънието или пък да се проявят такива, ако преди не са съществували, и да се добавят към симптомите на депресията. За да се блокират тези странични ефекти, на пациентите било разрешено да вземат успокоителното средство хлоралхидрат. Да, но в този случай вече има включено и друго лекарство и очакваният благоприятен ефект на изследвания медикамент става твърде съмнителен. А именно в един от "успешните" опити със серзон на участващите било разрешено да приемат сънотворни, Като 14 от тях вземали допълнително и различни транквиланти и антидепресанти! Тогава кой може със сигурност да твърди, че минималният положителен ефект в тази група в сравнение с плацебо се дължи именно на серзон, а не на някое от другите лекарствени средства? При втория "успешен" опит със серзон статистическите данни били още по-ненадеждни. Един-единствен супервайзър наблюдавал опита в 6 психиатрични и 7 семейни практики. Когато най-накрая били отчетени резултатите, се установило, че опитът е неуспешен. Докато при пациентите от 7-те семейни практики имало известен положителен резултат, то при психиатричните пациенти нямало такъв. Какво направили тогава? Просто изключили от крайните резултати последните.
Научният метод изисква да се повтори даден резултат, който вече веднъж е бил постигнат или за който се изказват подобни твърдения. Но в случая със серзон това не е станало.
Резултатите от изпитанията на ефексор също не са кой знае колко по-добри от тези на серзон. В два от три опита ефексор не показал положителен резултат в сравнение с плацебо по скалата на Хамилтън в края на 6-ата седмица. Но FDA отново позволила да се променят правилата, за да може ефексор да бъде одобрен.
Дълготрайният прием на медикаменти, при които дори краткосрочните изпитания не са показали значителен благоприятен ефект, а същевременно са се изявили понякога твърде обезпокоителни и сериозни странични явления, крие още по-големи рискове, които могат да останат скрити с години. Всичко това разбира се, остава за сметка на доверчивите пациенти, между които, трябва да се отбележи, има и много лекари, и техните семейства. Защото провалите при еспериментите с различните нови медикаменти не се разкриват на медиците, а им се пробутват крайните, видяхте вече по какъв начин, получени "добри" резултати.
В опитните протоколи би трябвало да се отбелязват всички лекувани, при които приемането на медикамента е било прекъснато поради каквато и да е причина - независимо дали поради тежък страничен ефект, или пък защото пациентът се е самоубил по някакъв начин. Но както видяхте, точно това понякога не се прави, за да може да се получи одобрение за пускане на пазара. От всички цитирани по-горе опити с антидепресанти, както и от изказвания на представители на фармацевтични компании става ясно, че болните всъщност се чувстват съвсем добре от плацебо, а очакваните ефекти от различните препарати от тази група са твърде малки. Тук отново искам да напомня, че за разлива от плацебо антидепресантите имат значителни и често твърде сериозни странични ефекти, като трябва да се държи сметка не само за психоемоционалното състояние, но и за промените, които могат да настъпят в редица органи и системи - черен дроб, бъбреци, сърдечно-съдова система и т.н.
Поне 27% от пациентите, приемали ефексор например, са получавали гадене, а 11% - сексуални проблеми, като 5% от тях развили импотентност, а останалите 6% - ненормална или болезнена еякулация. При 8% се проявил запек, а 9% изгубили апетит напълно и били класифицирани като анорексични. Ефексор показал също и странични ефекти върху сърцето между които леко учестяване на пулса, повишаване на кръвното налягане и др. Според преценки на FDA след една година терапия с ефексор вероятно 8% от тези, които го приемат, ще трябва да започнат да пият лекарства за понижаване на кръвното налягане. При 14% ефексор предизвикал сънливост. Повече били тези, при които предизвикал безсъние, тревожност или нервност - общо 18%. При 10% от участващите в опитите се появили неестествени изпотявания, а 11% получили пресъхване на устата.
Общо при 19% от приемащите ефексор страничните ефекти станали толкова силни, че се наложило да прекъснат приемането му, преди да изтече крайният 6-седмичен срок. Аналогични са данните и за другите антидепресанти от тази група.
При изпитанията на серзон също са наблюдавани подобни странични ефекти, но преобладаващи са били тези от страна на висшата нервна дейност - объркване, проблеми с паметта, понижена концентрация, както и липса на координация, забавена психомоторика. По-слабо изразени са били нежеланите въздействия върху половата сфера, което неговите производители съответно използвали при рекламирането му.
При един двойно сляп рандомизиран опит със сертралин, проведен от д-р Дейвид Хийли с 20 здрави души между 28 и 52 г., са се появили суицидни мисли при двама от тях само няколко дена след лечението.
Страничните ефекти при лекарствата от групата на SSRI са толкова изявени, че един на всеки пет-шест човека трябва да преустанови приема им. За сравнение при понижаващото холестерола лекарство зокор този процент е около 5,6%, а за фосамакс - употребяван при остеопороза - само 4%. Прозак е лекарството, за което FDA е получила най-много сведения за странични реакции - повече от 39 000. На второ място е контрацептивът норплант с 24 000 доклада за нежелани въздействия.
Нежеланите реакции могат да бъдат от лек кожен обрив до смърт. FDA характеризира като "сериозни" тези, при които настъпва смърт, трайно увреждане, рак, малформации в плода или такива, за които се налага хоспитализация. От 1987 до 1997 г. прозак държи първото място и в това отношение с 8600 доклада. На второ място е противосъсирващият медикамент кумадин. Паксил, друг антидепресант, който вече споменах, е на 4-о място в тази мрачна листа, золофт - на 7-о, а ефексор - на 19-о. Фактът, че измежду пърдите 20 медикамента са 4 антидепресанта, говори достатъчно ясно за тяхната токсичност.
Скорошни проучвания погазват, че нивото на прозак в мозъка е около 100 пъти по-високо, отколкото в кръвта и се смята, че положението е подобно и при другите антидепресанти от тази група. Натрупването означава, че ефектът от тези медикаменти може да продължава още дълго след като приемът им и бил прекъснат. Освен това според характера на мозъчните вълни човек като че ли е в състояние на безчувствен сън, а всъщност изглежда буден и действа. Повишените нива на серотонин в мозъка провокират кошмари и сомнамбулизъм. И точно както при сомнамбулизма много от пациентите, които са вземали прозак, съобщават, че не помнят въобще или имат слаб спомен за това, което са правили. Повишени нива на серотонина се получават например при приемане на наркотици като ЛСД, които водят до появата на халюцинации, както и при шизофрения, органични заболявания на мозъка, болест на Алцхаймер, аутизъм, анорексия и др.
Дори само една доза прозак от 30 мг повишава двойно нивото на кортизола, което се наблюдава при стресови ситуации. Резултатите от това са много по-вредни при малки деца, на които безотговорно се предписва този антидепресант. Първоначално може да настъпи еуфорично състояние, за което съобщават някои от приемалите го, последвано от депресия и засилваща се умора.
В най-откровените статии и клинични учебници дори няма претенции, че е доказан научно механизмът, по който действат антидепресантите. Ето какво пише в последното издание за Американската психиатрична асоциация: "Причините за тежките депресивни епизоди и биполярното разстройство остават неясни и няма удовлетворително обяснение, насочващо съм ефективността на лечението." Независимо от твърденията, че прозак, золофт и паксил са по-ефикасни, защото увеличавали концентрацията на серотонин в мозъка, в повечето учебници пише, че всички антидепресанти имат, общо взето, еднаква (не)ефикасност. Освен това медикаменти, които действат върху различни невромедиатори, имат непредсказуеми странични ефекти. Вероятно те предизвикват вид химичен шок в мозъка и в периода на адаптация към тези промени може да изглежда, че при някои хора като че ли настъпва подобрение на симптомите.
Но рисковете от антидепресантите не свършват дотук. Когато хората са ги приемали месеци или дори години наред и решат да спрат, се появяват нови сериозни проблеми. Първият е психологическата зависимост и тя се наблюдава и при други медикаменти - сънотворни, успокоителни. Всички те са се превърнали в нещо като патерица за човека, който не може да си представи, че без нея би могъл да ходи. Вторият проблем е свързан с включването на медикамента в метаболизма на тялото и промените, които той предизвиква във физиологическите процеси. Затова при спирането му може да се появи цял букет от абстинентни симптоми. Д-р П. Брегин пише в книгата си "Осакатяващи мозъка лечения в психиатрията": "Психиатричните лекарства са значително по-опасни за приемане, отколкото много лекари и пациенти осъзнават, но внезапното им прекратяване също може да бъде рисковано. Много от тях водят и до пристрастяване и повечето предизвикват абстинентен синдром, като и двете състояния са емоционално и физически тормозещи и понякога животозастрашаващи..." Според д-р Томас Мур, поне един от трима приемали антидепресанти, изпитва абстинентен синдром.
Eli Lilly заявява, че прекъсването на приема на прозак не е било систематично проучвано нито при животни, нито при хора. Според "Бристол Майерс Скуиб" серзон не е изследван в дългосрочен план за поносимост, физическа зависимост или абстинентни симптоми. Същото важи и за золофт. Много малко са компаниите, готови да платят за едно скъпо проучване, което може да разкрие нова опасност, произтичаща от употребата на даден медикамент. Това би означавало спиране на неговото производство, което ще лиши от печалби фирмата производител. Поради тази причина всичко остава за сметка на потребителя!
Според едно проучване около 35% от пациентите, приемали ефексор, изпитват абстинентни симптоми, които варират от грипоподобни оплаквания до безсъние, гадене, нервност и лесна уморяемост. При малък брой от лекуваните симптомите са били толкова силни, че, за да бъдат овладяни, се е наложило да им се дават други лекарства, а при няколко души било невъзможно медикаментът да бъде спрян. 8 човека от изследваната група развили мания, а други 8 получили припадъци. При 3 настъпила сърдечна аритмия. Подобни симптоми въобще не са наблюдавани при пациентите, приемали плацебо!
Кампанията Wyeth-Ayerst съобщава за подобни абстинентни симптоми и при други две лекарства - дезирел и имипрамин. Някои фирми дори не слагат предупреждение към лекарите на указанията за медикаментите за възможните симптоми при прекъсването им, може би защото те никога не са били подробно изучавани. Не се познават и непредсказуемите неблагоприятни лекарствени взаимодействия, които биха могли да се получат, когато заедно с антидепресантите се приемат и други лекарства.
Един от доводите, които използват фармацевтичните компании, за да налагат своята продукция, е, че 15% от нелекуваните от депресия посягат на живота си и затова имат нужда от антидепресанти. Но изследванията показват, че самоубийствата са много по-чести сред хората, които приемат медикаменти от групата на SSRI! 64 от всеки 68 самоубийства или опити за самоубийство са при тези, които приемат антидепресанти, а не при тези които са на плацебо!
Въпреки наличните данни фирмите, както и FDA продължават да отричат, че антидепресантите могат да допринесат за извършване на самоубийство, и да не приемат фактите. Ето например какво казва Дарлин Джоди от Bristol Myers Squibb: "Аз не твърдя, че антидепресантите предпазват от самоубийство, но не вярвам, че те го предизвикват."
Въпреки всички обезпокоителни факти още по-тревожно е, че прозак и други медикаменти от групата на SSRI се предписват на все повече млади хора и деца както от общопрактикуващите лекари, така и от педиатри! Независимо че те са одобрени от FDA за приложение само при възрастни, защото не са провеждани опити с лица под 18 г. Във в. "Ю Ес Ей тудей" от 2 май 1999 г., се цитират данни от едно частно проучване на д-р Джери Ръштън, педиатър в медицинския факултет на университета в Северна Каролина, което е обхванало 600 фамилни лекари и педиатри. 72% от тях признават, че са предписвали SSRI на пациенти под 18 г. (Единствено лувокс е одобрен за приложение при деца, и то само при обсесивно-натрапчива невроза.) 67% са заявили, че са давали медикаменти за лека и средно изразена депресия при деца. 40% са назначавали антидепресанти от същата група при синдром на дефицит на вниманието (СДВ) и синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност (СДВХ) - състояния, при които няма извършени рандомизирани клинични опити. Само 8% от лекарите са заявили, че са получили подходящо обучение относно лечението на депресия при деца.
Проучването показало също, че антидепресантите се изписват и при нощно напикаване и агресивно поведение. Няколкостотин хиляди деца под 18 г. възраст вече се "лекуват" с прозак в САЩ.
Тревожен е и фактът, че нищо не е известно за дългосрочното въздействие, което тези "лекарства" имат върху централната нервна система на подрастващите! Предположенията, че малчуганите ще реагират като възрастните, са доста несигурни.
Отново в "Ю Ес Ей тудей" от 22 февруари 2000 г., който цитира информация от JAMA, откриваме тревожни данни за драстичното увеличение на предписанията на антидепресанти и други медикаменти при дори съвсем малки деца. Само за периода от 1991 до 1995 г. този процент е 50, включително за прозак и за риталин (за последния ще стане дума след малко), и то при деца между 2- и 4-годишна възраст, като броят на "лекуваните" в горепосочената възраст непрекъснато нараства. Клонидин, използван за лечение на високо кръвно при възрастни също е медикамент, който се предписва все по-често за безсъние при хиперактивни деца.
След инцидента в Литълтън, Колорадо, за който стана дума по-горе, психиатрите, извикани да помогнат психологически на присъствалите на събитията студенти, както и на близките на убитите и ранените, са започнали да изписват същите антидепресанти! Д-р Ан Трейси направила лично проучване и установила, че почти на половината от тези хора са назначени психотропни лекарства!
Риталин, медикамент на фирмата Ciba-Geigy, спада към групата на амфетаминоподобните психостимуланти с адреномиметично действие - ПАмД. Те преминават през кръвно-мозъчната бариера и действат предимно върху централната нервна система. Под тяхно влияние се премахва чувството за умора и сънливост, като се подобрява активното внимание. Появява се усещане за прилив на сили и бодрост, увеличава се работоспособността. Когато в Европа установяват смъртни случаи, най-вече при спортисти, става ясно, че амфетаминът води до зависимост, след което е забранен от СЗО.
Поемането на по-големи дози ПАмД води до психомоторна възбуда, агресивност, еуфория или дисфория, безсъние, безапетитие. Токсикоманите, употребяващи тези средства, са с повишена активност и агресивност, и с параноидни изживявания. В началото либидото е засилено, след това настъпва импотентност. Значително изразени са сърдечно-съдовите ефекти на амфетамина и амфетаминоподобните стимуланти - наблюдава се повишено кръвно налягане, тахикардия, опресия в сърдечната област, инфаркт на миокарда, мозъчен инсулт.
Риталинът се метаболизира в черния дроб и се излъчва през бъбреците. Предизвиква освобождаването от пресинапсните структури на медиаторите норадреналин, допамин и серотонин. Той е централен стимулант на нервната система - засилва психическата и физическата активност, води до еуфория. Препоръчва се при "трудни деца", т.е. такива, на които е поставена диагноза СДВ или СДВХ.
Риталин никога не е тестуван за безопасност и ефикасност при дълготрайна употреба. Но със сигурност е установено, че хроничното му приложение може да доведе до зависимост (пристрастяване/токсикомания) и до развиване на толерантност към него. Механизмът му на действие не е напълно изяснен.
През последните години много ученици и студенти злоупотребяват с риталин, като го използват в качеството му на стимулант, за да постигат по-добри резултати. Но последствията нерядко са: изтощение, формиране на зависимост или евентуално прибягване към наркотици.
Някои странични ефекти, предизвикани от медикамента са: нервност, безсъние, раздразнителност, потиснатост, понижение на апетита, главоболие, замаяност, неясно виждане, хиперактивност, конвулсии, мускулни крампи, тахикардия, тикове или изостряне на такива, артралгия, забавяне на растежа, кожни реакции - уртикария, алопеция. При прекъсване на приема може да се разбие токсична психоза. При предозиране се появяват симптоми от страна на ЦНС и засилени симпатомиметични ефекти: тревожност, повръщане, треперене, мускулни гърчове, конвулсии, които могат да бъдат последвани от кома, психомоторна възбуда, еуфория, агресивност, халюцинации, делириум, главоболие, хиперпирексия, сърдечна аритмия и др.
Ето какво пише за риталин в "Справочник на лекарствените средства" под ред. на проф. П. Узунов, изд. 1999 г.: "Хроничната злоупотреба с риталин може да доведе до отчетлив толеранс и физическа зависимост с варираща степен на абнормно поведение... Риталин не бива да се използва при деца под 6-годишна възраст, тъй като безопасността и ефикасността на препарата в тази възраст не са установени... Употребата му трябва да се избягва по време на бременност... не е ясно дали активната субстанция на риталин или неговите метаболити преминават в кърмата..."
Какво става в САЩ сега, според някои автори? Ако детето закъснява малко за час може да му се сложи диагноза "поведенческо разстройство"; ако не може да чете още според изискванията за дадено ниво - вече има "разсейване и незадържане на вниманието" и т.н. И всички тези прояви са кодирани като нозологични единици (обособени описания на отделни заболявания) в една от международните класификации на болестите. Използваната в САЩ класификация през 1952 г. е включвала 112 нозологични единици, а през 1994 г. те са вече 370! И, разбира се, при всички тях се препоръчва да се включат в лечението синтетични медикаменти!
Няма да коментирам и да се спирам подробно на отразения в средствата за масово осведомяване неетичен опит с лекарствения препарат рисполепт, който беше проведен през май 2000 г. в старозагорското сиропиталище "Мария Терезия". Живеещи в дома сираци между 11 и 14 г., набедени за деца с "по-буен темперамент" са били излъгани, че им дават витамини, от които "ще станат по-красиви и дори ще отслабнат". Шест деца получили интоксикация след приемането му, за което са били откарани в Центъра за спешна помощ с различни симптоми: припадане, виене на свят, забавена сърдечна дейност, сънливост, парене в очите, главоболие, болки в корема. Самата фирма производител съобщи, че медикаментът е забранен за приложение при деца под 15 години. Може би за някои лекари животът на сираците едва ли има голяма стойност - важно е да се "прави наука".
Най-накрая искам да ви обърна внимание на факта, че психотропните лекарства са един от начините, чрез които се осъществява контрол над личността.