Франсиска и Смъртта

- Добър ден – каза смъртта и никой от присъстващите не можа да я познае. Разбира се! Имаше скромен вид, плитката й беше навита под шапката и държеше жълтата си ръка в джоба. – Извинете за безпокойството – добави тя, - бих искала да зная къде живее сеньора Франсиска.
- Ето вижте – отговори един мъж и като застана на вратата, посочи с грубия си пръст на земеделец. - Виждате ли онова място, обрасло с бамбук? Там има път нагоре към хълма. Като се изкачите, ще видите къщата.
“Няма да се отърве” – помисли си смъртта, благодари и тръгна по пътя; тази сутрин имаше малко облаци по небето и цялата му синева блестеше.
Мимоходом смъртта погледна часовника си и видя, че е седем сутринта. В един и четвърт след пладне сеньора Франсиска щеше да бъде вече в списъка с изпълнената работа.
“Добре, че имам малко за днес; само един случай” – каза си смъртта, доволна, че няма да се преумори, и продължи да върви, озовавайки се сега на пътя, покрит с розмарин и роса.
А беше май и след падналите дъждове в земята не остана нито едно семе, нито един кълн, който да не се е показал на слънцето. Издънките на сейбото бяха червени като махагон. На места под обелената кора на гуаявата се виждаше живото месо на дървото. По тръстиките нямаше нито един жълт лист. По земята всичко беше зелено, а цветята изпълваха въздуха с мирис на живот.
Беше естествено смъртта да си запуши носа, естествено беше и да не погледне към многобройните гнезда по клоните, към множеството пчели по земята. Какво да се прави? Тя минаваше оттук пътем, това не беше нейното царство.
Смъртта продължи да върви по пътя, докато стигна до къщата на Франсиска.
- Търся Франсиска, моля – каза с мазен глас тя.
- Баба излезе рано – отвърна златната внучка с известен страх, макар че смъртта беше все така смирена, с плитка под шапката и ръка в джоба.
- А по кое време се връща?
- Знам ли? – каза майката на момичето. – Зависи от работата. Тя е на полето, работи.
Смъртта си прехапа устната. Много естествено – щеше да обикаля още по тези чужди и красиви места.
- Ужасно пече слънцето. Може ли да я почакам тук?
- У нас всеки гост е добре дошъл. Но тя може да си дойде чак привечер или дори през нощта.
“Колко неприятно! – помисли си смъртта. – Ще изпусна влака в пет часа. Не, по-добре да ида да я намеря.” А после добави на глас:
- Къде точно мога да я намеря?
- Още на разсъмване отиде да издои кравата. Сега навярно е на царевичната нива, сее.
- А къде е нивата? – попита смъртта.
- Вървете покрай оградата и там, отзад, ще видите разораната нива.
- Благодаря – сухо рече смъртта и отново тръгна.
Обаче огледа цялото разорано поле и там нямаше жива душа. Само сиви чапли. Смъртта си пусна плитката и изпадна в ярост.
“Къде си се завряла, дърта скитнице!” Плю и продължи напосоки.
Един час по-късно, с напечена от слънцето плитка под шапката и отвратена от силния мирис на млада трева, смъртта срещна един пътник:
- Сеньор, бихте ли ми казали къде из тези ниви се намира Франсиска?
- Имате късмет – отвърна пътникът, - от половин час е у Нориегови. Детето им е болно и отиде да му разтрие корема.
- Благодаря – каза бързо като изстрел смъртта и забърза натам.
Пътят беше тежък и уморителен. Трябваше да върви по разораното поле, без пътека; известно е колко е трудно да стъпваш по неравната, шуплива и влажна земя, необходими са двойно по-големи усилия. С жалък вид смъртта пристигна пред дома на Нориегови.
- Търся Франсиска, моля.
- Тя вече си отиде.
- Как е възможно! Толкова бързо?
- Защо “толкова бързо”? – отговориха й. – Тя дойде само да ни помогне за детето и си отиде. Защо се учудвате?
- Как да ви кажа… - рече смутена смъртта – може би и тя обича да се застоява.
- Тогава не познавате Франсиска.
- Знам отличителните й белези – заяви с бюрократичен глас Жестоката.
- Кажете да видим – подкани майката и зачака.
- Ами… има бръчки естествено, щом е на шейсет години…
- И още какво?
- Как да ви кажа… бели коси.. почти нито един зъб.. носът, да речем…
- Какъв?
- Остър.
- Това ли е всичко?
- И, разбира се.. трите имена.
- Но вие нищо не споменахте за очите.
- Добре; мътни… да, мътни трябва да са… като опушени от годините.
- Не, не я познавате – рече жената. – Всичко, което казахте, е вярно, но не и за очите. В погледа й не личат годините. Не е Франсиска тази, която търсите.
Смъртта отново излезе на пътя. Беше възмутена; вече не я тревожеше толкова плитката, която се подаваше наполовина под шапката.
Дълго вървя. У семейство Гонсалес й казаха, че Франсиска е чак там където достига погледът; режела трева за кравата на внуците си. Но смъртта видя единствено току-що отрязаната трева, от Франсиска нямаше и следа, дори от малкия й крак.
Тогава смъртта, с подути крака във високите и изкаляни обувки, с черната риза, подгизнала от пот, извади часовника и го погледна:
“Боже мой! Четири и половина! Това е невъзможно! Ще изпусна влака!”
И проклинайки, пое обратния път.
Междувременно на два километра оттам Франсиска скубеше плевелите в градинката на училището. Еди стар познат минаваше на кон и като й се усмихна, я поздрави по своеобразен и любезен начин:
- Франсиска, няма ли да умираш?
Тя се изправи зад розите, който й стигаха до кръста, и отвърна на веселия му поздрав:
- Никога – рече; - работа винаги има.