Вчера най-после гледах филма за трети път, след голямка пауза във времето. И ето какво се получи - първите 20 мин. много ме отчаяха. Чудех се същия филм ли гледам и защо сега(чак) всичко ми се струва различно (и леко смешно). Двамцата джедаи се държат все едно всичко е детска работа, Оби Уан влиза в битка с усмивка, не можех да се настроя за филма... Хейдън К. леко неуверено си влизаше в ролята на порастналия Анакин. Сцените с асансьора просто не са много добри... откъм актьорска игра, не друго. А може би и атмосферата не е била подсилена адекватно.

Ако тези 20ина минути бяха скъсени или преработени, така че началото да се хармонизира с това, което следва, филма нямаше да има осезаеми недостатъци. Оттук нататък, филма ми хареса много и този път като че ли оцених по-добре актьорската игра на Анакин и Падме. Много реалистично и с много чувства изиграно. По-добре от това не мога да си представя. И макар и за трети път, краят, самия край, отново ме разплака... музиката от Е4 при къщата на Люк... е може би най-вълнуващия момент от цялата сага. Навява ми една необяснима носталгия, но не по нещо конкретно. Смесица от носталгия по моето детство,по героя, по доброто и по края в началото и началото на края на една история, която свършва, която ми се иска да преживея наново, но без да имам спомен от нея. История, която ме прави незнайно защо щастлива, че съм преживяла, но и тъжна, че е свършила, че не е реална, че е само една.

Perception is a function of expectation and content is a function of context. H.S.