|
(продължение на
МЕЧЪТ БЕЗ БОЙНО КРЪЩЕНЕ
- Къде си, Томи? Излез! Нищо лошо няма да ти направим – подигравката в гласа на Джим вече беше неприкрита.
- Защо се криеш? Ние сме ти приятели – Алън се оглеждаше все по-съсредоточено в посоката, в която бяха изгубили Томи от поглед.
Томи усети как по-големите от него момчета го наближиха. Стоеше облегнат на стената във входа и се молеше да не влязат. Сградата нямаше заден изход, но беше първото укритие, до което беше успял да се добере.
Стъпките утихнаха. Гласовете спряха. Томи леко надникна навън. Улицата, осветена от бледата лампа, изглеждаше празна. Момчето пристъпи. До неговата кооперация имаше доста да се върви, но рано или късно той трябваше да излезе на улицата. Стори му се, че е минало достатъчно време и че Джим и Алън вече бяха далече. Томи излезе плахо на тротоара. Наистина нямаше никой. Сега трябваше да прекоси осем пресечки, за да се добере до заветния си дом, където щеше да бъде в безопасност. Поне до утре.
Томи се затича. По начало тичаше бързо за дванайсетте си години, а сега даде наистина всичко от себе си. Вече прекоси пет от пресечките. Само още три. Само още три и...
Препъна се в нещо и полетя напред. Падна на тротоара. Зад него Алън все още стоеше с протегнат крак. Джим стърчеше неотлъчно до него, без да каже нищо.
- И сега какво ще правиш? Ще викаш ли? – Алан го хвана за яката и го вдигна – Знаеш какво искаме.
- Не ме бийте. Имам само това – Томи измъкна една смачкана десет доларова банкнота от джоба си.
- Претърси го за още – каза Алън, без да пуска малкото момче. Джим се подчини. Започна да пребърква джобовете на Томи. Улицата беше пуста, мракът беше паднал, а те се намираха до единствената работеща лампа наоколо.
- Пуснете го – каза един непознат глас.
Алън се стресна от неочакваната поява на новодошлия. Инстинктивно пусна Томи и зае отбранителна позиция. Джим прекрати претърсването и застана до приятеля си. Моментът беше подходящ за Томи да избяга, но сам не разбра защо остана на място. Все още стискаше десетачката. Джим още не му я беше отнел.
Новопоявилият се беше Дънкан, ирландец по произход. Беше известен в околните пресечки със затворения си характер. Малко се знаеше за него. Хората му викаха Смахнатият Ирландец или Шотландският Боец, въпреси че не беше шотландец. Едно хлапе преди време твърдеше, че било ходило у Дънкан и видяло там истински боен беч от средновековието. От тогава на ирландеца му излезе прякора Шотландски Боец. Но той с нищо не показваше дали се дразни от този факт или напротив. Важното беше, че сега е тук. Сухото му, вече застаряващо лице, и побелялата му коса, издаваха наистина напрегнат начин на живот.
- Старче, Харлем не е безопасно място за разходки по това време – изсъска Джим.
- Какво искате от момчето? – запита спокойно Дънкан.
- Това си е наша работа – намеси се Алън – Върви си, докато имаш тази възможност.
- Пари ли искате? – Дънкан с нищо не показа, че е чул предупрежденията.
Не беше трудно да се досети, помислиха си Джим и Алън.
- Върви си – Алън пристъпи в светлината – Ирландецо, още имаш време...
- Не ви трябват парите му – Дънкан направи леко движение с дясната си ръка, което не убягна от погледа на Томи.
- Не ни трябват парите му – повториха в един глас Джим и Алън
- Томи не ви дължи нищо.
- Томи не ни дължи нищо.
- Сега си тръгвате.
- Сега си тръгваме – Джим и Алън се обърнаха покорно и се сляха с мрака на нюйоркския квартал.
Дънкан пристъпи към Томи.
- Добре ли си?
- Да... нищо ми няма – момчето погледна в ръката си. Десетачката си беше все още там.
- Нищо не са ти взели, нали?
- Нищо... – все пак пребърка джобовете си за да се увери. Всичко си беше на мястото - Нищо!
- Добре – усмихна се Ирландецът – тогава си върви. Ако те е страх ще те изпратя.
- Вече не ме е страх, но... как го направи? Как ги накара да си вървят?
Дънкан се усмихна едва доловимо. Прегърна Томи през рамото и го изведе далече от светлината на лампата. Погледна към небето. Беше ясна нощ, осеяна с милиони звезди.
- Какво виждаш? – попита Ирландецът
- Звезди – Томи наистина не разбираше какво точно го питат.
- Звезди – повтори Дънкан – А аз виждам миналото. Толкова далечно, колкото никой не може да си представи. Виждам го ей там – той посочи сякаш една конкретна звезда на югоизток от тях.
- Ти си джедай, нали? – изведнъж попита Томи – И там е била Галактиката?
- Джедай – повтори Дънкан – Джедай, значи. Ако така ти харесва...
Харесваше ли му на Томи. Наистина, какво предпочиташе да запомни? Че днес го беше спасил Смахнатият Ирландец или рицарят-джедай Дънкан. Как би го възпиел сега и как след време...
- Ти не си джедай. Ти си психолог.
- Е, ако така предпочиташ...
- И все пак ти благодаря... Дънкан – Томи се затича през мрака към дома си.
Прибра се невредим. Дънкан не го видя, но го усети. Ирландецът също се прибра в малката си квартира. Беше единственият бял в сградата и въпреки че всички го смятаха за побъркан, никой не смееше да го докосне.
Дънкан се отпусна на диванчето.
- Джедай – повтори той и измъкна малкия метален предмет изпод дрехата си – Наистина, джедай ли съм?
Въпросът му беше риторичен. Той натисна едното от двете копчета на уреда и в миг стаята се обля от меката зеленикава светлина на лазерния меч.
- Джедай съм. Но от толкова време не го бях чувствал...
Прибра меча си. Не го беше изваждал от години.
След гибелта на Галактиката, джедаите се бяха пръснали по новите светове. На земята бяха попаднали само единайсет. И докато животът обещаваше да не води до свирепи катаклизми, Джедайският орден беше решил да действа тайно. Всеки от единайсетте обучаваше тайно свой падуан, който ставаше джедай след смъртта на учителя си. За толкова много хилядолетия нито един джедай не беше убит на тази планета. Всички те се раждаха, поемаха пътя, обучаваха се, изпълняваха дълга си, учеха свои наследници и накрая ставаха едно цяло със Силата. Рядко се намесваха в живота. Но когато го правеха, го правеха решително. Не една и две войни бяха предотвратявани с тяхна помощ. Земните джедаи определяха като свой най-голям провал неуспехът по предотвратяването на Втората световна война. Но въпреки това те успяха дори тогава да помогнат за спасяването на милиони животи.
Дънкан беше обучил свой падуан. Момчето сега живееше в Бразилия и щеше да почувства когато учителят му си отидеше от този свят. Тогава то щеше да заеме неговото място в Джедайския орден.
Ирландецът се излегна удобно. Пусна за миг телевизора, но бързо го угаси. Денят му беше тежък, изпълнен с купища неразбории, но той се чувстваше подмладен. Усмихна се.
- Днес направих едно добро. Малко добро, но добро, което е по-добре от нищо...
|
Мечът Без Бойно Кръщене
