|
Може би някой също ще познае себе си в следната изповед:
„Ще започнете да отслабвате, когато храната престане да бъде единственото удоволствие в живота ви”
хиперфагията
Всички знаем по нещо за хранителните смущения анорексия и булимия. Въпреки научността на тези понятия, повечето хора знаят какво значат те. По-малко известно е едно друго подобно смущение и разните му форми - хиперфагия. И аз не знаех. Беше ми обяснено най-просто - това е булимия без повръщането. Тоест прекомерно хранене, провокирано не от глада и инстинкта за оцеляване, а от безброй други причини, повечето от тях психически и емоционални. Това е една история за прекалено чувственото хранене или прекаленото чувствено хранене.
В тази житейска картина няма нищо особено и необикновено. Няма нищо, което на пръв поглед да се посочи като първопричина за моята пристрастеност към храната. Чувствам се неудобно от това, защото знам, че има хора с много по-големи проблеми и предизвикателства. Но също така съм уверена, че моят порок и зависимост - храната - е много разпространен, но не се възприема като такъв. Всеки малко или много има чувствено отношение към храната, храненето отдавна е семеен и обществен ритуал, то отдавна не само задоволява чувството на глад. Е, какво толкова, обичаш да си хапваш, кой не обича, ще каже някоя слаба и красива приятелка, която се сеща да яде само когато й е прилошало от глад. Дали е само това?
strong>Не е. Е, добре. Признавам. Зависима съм. От храната. Ето какво е тя за мен:
Неотменимата утеха, сигурното хубаво нещо, което е на ръка разстояние, готово по всяко време, на всяко място, във всяка форма, без уговорки, без условия, да ми достави удоволствие - лично, телесно, физическо, плътско.
Просто я обичам, храната. Тя ми дава вярност и лоялност. Не ме изоставя, не ме отрича, не ме отблъсква, напротив, и тя ме търси - от витрините, списанията, екрана, на всяка крачка - и тя ми се предлага в най-добрата си форма.
Оказва се, че тя е най-лесната награда за всеки ден.
Каквото и да се случва, винаги има едно наум - след това мога и ще отида еди-къде си за едно еди-какво си - да ми се случи поне нещо хубаво днес, заслужавам. Храната е приятелка, слушателка, терапевтка, любовница, любовник… Единственото моментално удоволствие без усложнения.
Кога започна този флирт с яденето и премина в обреченост? Кога нормалното удоволствие от добрата храна, на маса с хубави хора и готин лаф стана зависимост? Хранохолик? Храноман?
Факт е, че кантарът ми показва сериозна злоупотреба с храна - 40% свръхтегло и мастна маса! Пак добре, че все още ходя, работя, имам желания и цели, гледам децата си и къщата. Имах желания за диети, за отслабване и упражнения, но сега при споменаването на тези думи ми става зле. Толкова пъти съм се проваляла в диетите. Отслабвала съм с 10 кг за един месец на лекарства с неописуеми странични ефекти, с 9 кг за две седмици на дебелариум, какво ли още не. Неминуемо си връщам масата рано или късно, тъй като явно не съм в състояние да поддържам нормалното ядене, което пък да поддържа постигнатото тегло. Та това си е храномания - да го наречем поне с истинското му име. Имам най-разпространената зависимост - от храната. Не го отричам.
Преди години някъде прочетох следния съвет измежду хилядите за отслабване: „Ще започнете да отслабвате, когато храната престане да бъде единственото удоволствие в живота ви”. Направи ми впечатление по различността си от всички други, но го взех за твърде претенциозно. Все пак имах доста други удоволствия в живота си. Тогава не знаех колко много се съдържа в това изречение…
Добре, каква съм, какви са тези проблеми, преживявания и случки, които биха могли да бъдат причините за това? Естествено, нищо особено. Аз съм на прага на средната възраст, нямам още 40, с добри социални показатели, омъжена, с две малки деца, с много добро професионално развитие и начин на живот без луксовете на горната класа, но и без никакви ограничения. Както казва мой близък приятел и периодичен любовник (а, да, и това го има за отмятане в портрета ми) - всичко е налице, за да бъде човек щастлив и доволен.
Моят най-голям враг открай време е моето тяло. Не помня момент от живота ми да съм се харесвала. Харесвах отделни части - лицето си, краката си, гърдите си, но тялото никога. Когато бях на най-долната граница на теглото си след пубертета, помня, че пак се чудех как да скрия коремчето. Сега вече просто го мразя. Преди година и половина събрах сили (и пари естествено) да се подложа на коремна пластика и да премахна леко увисналата вече торба отпред, причинена освен от прекомерно ядене и от двете бременности.
След операцията не можех да се храня както обикновено поради стегнатостта на шевовете и свалих без особени усилия 10 кг. Естествено, в момента съм наваксала повечето от тях. Стана ми за пореден път пределно ясно, че с периодични диети няма устойчив резултат. Нещо генерално куца в генералната схема. Какво е то?
си сметка, че ям стресово, и то боклуци. В спокойно състояние поне подбирах храната, с която да прекаля. Мъжът ми казва на маса «изключи хронометъра» - тоест, ръката ми с пържените картофи или други хапки прави подобно движение между чинията и устата ми. Когато съм под стрес, вземам кора хляб, изостанал фъстък, парче шоколад - просто нещо да потъне надолу. Нещо като антистрес хапки.
Дадох си сметка, че рядко успявам да огладнея. На обяд с колегите, вечер със семейството, кръчми и гости с приятели, празници с фамилията - все на софри и на отрупани маси. Направи ми впечатление, че повечето пъти първа посягам към храната на масата. Чудех се как издържат другите, без да обърнат внимание на ястията пред себе си. Едвам дочаквах да посегне някой и аз - заедно с него. Тоест имах нужда да усетя вкуса на яденето. Нарочно организирах приятелски събирания на софри, че да не съм някак сама в греха си.
Дадох си сметка, че ям много бързо - винаги свършвам първа или от първите и винаги опразвам чинията си. Просто омитам яденето и след това чакам останалите. Дъвча бързо и гълтам големи хапки. Обичам вкуса на храната, но нямам търпение за следващата хапка от същия вкус. Тежко ми е след такива хранения. Но всеки път забравям за това.
Дадох си сметка, че ходя по заведения и сама - на обяд или докато децата са на кино, за да ям. Вкусната храна е като награда за мен. Едно от основните удоволствия в живота, заедно със секса. Прегръщах успокоения от рода на: «Храната и сексът са основни качества, необходими за оцеляването, затова са толкова неустоими». Някак подминавах очевадния факт, че са неустоими, особено храната, май само за мен.
Направиха ми бележка, че предлагам на децата повече от нужната им храна. Дадох си сметка, че го правя подсъзнателно, за да се оправдая пред себе си, че сме в заведението, уж за да хапнат децата, а всъщност сме там заради мен.
Дадох си сметка, че дълго време обвинявах другото и другите - било въпрос на метаболизъм, тази е слаба по рождение, онази яде повече от мен, но не трупа, аз трупам дори и от въздуха, колкото и да ям и да не ям, не свалям, имам малки деца и се сяда по три пъти на масата, дояждам им яденето, децата трябва да ядат и аз с тях, да не обидя този или онзи, който готви много вкусно, само да опитам от това-онова. А, да, и бременностите и кърменията бяха много удобно извинение.
Стана ми ясно, че някак саботирах всяка диета преди или след края й. Както и всички планове за усилена физическа активност. Твърде далече беше всеки резултат от диетите и упражненията, а удоволствието от яденето беше веднага, на момента. Имах смътното усещане, че така или иначе не мога да спечеля борбата с неяденето, и че не точно то беше истинският враг. Нещо не ми се връзваше.
Дадох си сметка, че храната е основното лично удоволствие в живота ми в момента. Признах го. Колко тъжно и жалко ми се видя това!
Замислих се внимателно кога съм била в добра форма и не съм «затъпквала» проблемите си. Било е преди житейските предизвикателства - преди децата, преди 35-те, преди брака, преди ипотеката - преди основните крайъгълни камъни. Естествено, бракът ми има проблеми като всеки брак. Няма да ги изброявам, тъй като не са мерило, нито оправдание за спасителното ядене. Мъжът ми ме обича и уважава, заедно сме от вече 17 години, заедно гледаме децата и строим нова къща на чудно място.
Добър екип сме и добри приятели. Вече не ми е любовник. Това беше един от големите удари по моето женско самочувствие. Дълги години се борихме за секса. Мислех, че съм го преживяла. Но очевидно ми е било нужно хранително избиване на този ужасен комплекс. Мотото е «защо да се напъвам да отслабна, той така или иначе не ме желае, а като майка на децата си и такава ще ме има».
Може би е това - имам много обич, но нямам любов и страст. Може би затова прибягвам към храната. Този мой секс-приятел, за когото споменах по-горе, също не ми е точно любовник. Тоест няма влюбване и любов и там. Излиза, че и сексът не е достатъчен. Мисля също, че за една жена не е достатъчна само връзката с децата, колкото и пълноценна да е тя. Дори напротив, липсата на други човешки връзки прави и родителските отношения непълноценни.
Почнах да се замислям какво ми липсва. Мъка по любовта? Последната година се влюбих два пъти - единия път плътски, втория път съвсем като гимназистка. По различни причини нямаше развитие. Чувствах се отблъсната, нежелана, нехаресвана, нямах самочувствие открито да давам сигналите или да свалям мъжете. Мислех си «как ли му изглеждам, като някоя загоряла лелка сигурно», въпреки че бяха мъже на моята и дори над моята възраст.
Търсих из интернет. Намерих симптомите си описани така, че само оставаше да сложа името си отгоре. Емоционално хранене. Оказа се, че «топлата вода е открита». Направих си тест и се оказах тежък случай на емоционално хранене. На десетте прости въпроса отговорих «понякога» и «почти винаги» от трите възможни отговора - рядко, понякога, почти винаги:
1. Опитвам и не успявам да сваля тегло и/или да го поддържам.
2. Чувствам, че яденето ми е извън контрол.
3. Ям, без да изпитвам глад.
4. Посягам към храна, когато съм под стрес и потисната.
5. Ползвам храната като източник на удоволствие или като награда.
6. Храната е често в мислите ми.
7. Не съм в състояние да контролирам теглото си.
8. Ям разточително.
9. Срамувам се от себе си и от яденето си
10. Храната ми помага да се справя с чувствата си.
В този случай тестът ми препоръчва «професионална терапия», която да открие истинския враг - причината за емоционалното хранене. Аз сама се замислям отдавна - какво ме кара да се осланям на храната и защо точно на храната? Една от причините е малкото други удоволствия или тяхната относителна недостъпност - някои са твърде скъпи, други отнемат много време, трети изискват хиляди уговорки с други хора. Оглеждам се наоколо из познатите си - повечето от тях имат по един или два подобни «отдушника».
Класиката е верижното пушене, други един-двама пият редовно и по много. Има няколко планински маниаци - наричам ги така, тъй като прекарват много повече време сами в планината, отколкото със семейството си или с приятели. Същото е с няколко риболовни маниаци. За другите пристрастености и зависимости няма да говоря тук.
Изглежда малко са хората, които се справят без някоя обсебеност в лека или тежка форма. Излиза, че моята е храната. Независимо от конкретната причина, тя е моят спасителен пояс. Това е основното.
Иначе всеки има някакви проблеми и предизвикателства - провален брак, несподелена любов, тежко детство, проблемно дете или родител, неудовлетворение от работата. Въпросът май е с какво ги смекчаваме. С какво се тешим. И дали утехата ни не ни носи повече проблеми, какъвто е моят случай. Създавам си сама омагьосания кръг: липса и нужда от удоволствия - храна - повече храна - свръхтегло и вина - липса на самочувствие - още по-малко удоволствия.
Ето какво мисля в момента: Не се харесвам. Не харесвам тялото си, каквото е сега. То не е виновно, аз съм му натъпкала храна. Избивам го в още храна.
Повече движение, фитнес и какво ли още не не са решението, а спомагателните неща към нещо по-голямо. Решението е да уволня храната като основен източник на удоволствие, да се разделим с нея като «гаджета» и да си останем приятели. Храната е само едно от удоволствията на живота. В никакъв случай не е основното или единственото. Диети, гладуване, извънредна физическа активност са допълнителен тормоз в ежедневието, а скъпите процедури и лекарства - тормоз и в бюджета.
Засега в борбата ми с тялото и организма ми те печелят. Вместо да се борим, да вземем да станем партньори. В екип с душата и ума ми. Каквато и празнота да има в живота ми, каквато и липса и мъка да има, свръхяденето не е решението. Не е средството. Напротив - то задълбочава проблемите.
Ако бебето плаче и не е гладно и му се бутне шишето с храна, то го плюе и продължава да търси утехата си. Мога само да се поуча от това бебе. Ще търся другите удоволствия и занимания. Ще търся преживявания, хора, дейности и неща, на които в момента храната е провалил се заместител. В моменти на копнеж по приятно преживяване храната е едното нещо, което искам най-много, но от което се нуждая най-малко. Има други начини да се наградя, поглезя, развлека или утеша.
Ще потърся други неща за правене, които обичам и са приятни, и които нямат лавинния ефект върху мен, както прекаленото хранене. Ще поразмисля върху живота си още, за да потърся това значимо нещо, което наистина искам и ми липсва. Храната е жизнено необходима за тялото ми, а не за душата и за чувствата ми. Те си остават “гладни”. Когато има усещане за самота, разочарование, чувство на непълноценност, душевна болка, дори и просто скука, то не се променя със свръхдози храна и още храна.
Даже напротив, когато съумея да си припомня ефекта на допълнителната порция, някак да извикам образа на натрупването на масата по тялото ми, да усетя тежкото виновно чувство на провал и неодобрение, както и да си спомня от какво ме лишава прекомерното ядене в крайна сметка, веднага ми присяда тази допълнителна хапка или доза.
Аз съм социална личност и общуването с хора с подобни предизвикателства би ме мотивирало много. Също така съм общителна и емоционална, и всяко общуване е за мен удоволствие. Искам да е така и за събеседниците и приятелите ми, да им е приятно да са с мен. Ако нещо трябва да се пълни, то не е стомахът, а животът ми.
|
Хиперфагия
