е, връщаш ме назад около 10 години... точно моите 16-18 години, които трябвало да бъдат най-хубавите от живота, но моите бяха най-кошмарните.
Точно поради същия проблем. Напуснах страната малко преди да навърша 16, промених изцяло начина си на живот - бях активен спортист, прекъснах заради лекарска забрана. Попаднах в странно общество, което ме потискаше и угнетяваше с ограничеността си.. бях самотна, загубих - изоставих, преди да тръгна най-голямата си любов, май и досега остана като блян за мене... Какво повече да ти кажа? Качих около 20 килограма - представяш ли си, в тропическа страна, където всички ходят полуголи и всеки уикенд на плаж, не можеш дори в дрехи да се скриеш! Аз, която бях гордостта на моята треньорка, която ме хареса от дете (така ме избра), заради фигурата ми! Която единствена до 15-годишна можех да получавам специални хранителни добавки, без да се страхуват, че ще напълнея, а останалите получаваха само витамини! Толкова е страшно и толкова страшно се мразех, че имах чувството, че света ще се продъни и ще изчезна. А как да ти опиша как се почувствах, когато след няколко месеца получих страхотно писмо от моята изоставена любов, което винаги ще пазя, та той пишеше, че ме чака да се върна, че ме вижда и мечтае за мен... и как ще бъдем самото съвършенство - аз, стокилограмовия слон, нещастна и ужасена от себе си - до него, каква сатира,Боже, каква подигравка! Предстоеше ми да се върна през лятото - да ти казвам ли, че се криех от всички? Колкото много имах нужда от подкерапата на някого, толкова усърдно се криех от всички! Светът се разпадна за мен. Нищо не помня от тези години - които трябва да са най-безгрижни, най-страхотни. Балът ми беше кошмар- да си ушия рокля в двоен размер на предишния
Победих. Върнах се на 18 - като кюфте. Скъсала съм всички дрехи, с които пристигнах на летището. Дори не помня какво правих тези две години. На 20 имам снимка, на която се вижда китката ми и тя е почти прозрачна. Аз започнах хаотично безредно, най-много ми пречеше, че ужасно мразех себе си. Исках да умра. Това безспорно ми е пречело много. Постигах нещо и го губех. Успях само с диетата на Лидия Ковачева, но това е, защото съм човек на крайностите - или да се тъпча и да се мразя, или да не ям нищо. Може би зависи от всеки един, какъв е най-добрия режим за всеки. Не ме е наблюдавал никой, не съм припадала от глад, не помня да съм била нервна, може би малко, защото си крайно ограничен...
Сега, след 10 години, и след като родих дъщеря си, съм във формата, която искам. Не съм прибавила нищо от килограмите си след края на 8-ми клас. Така искам. Полагам усилия да бъде така. Но вече за мен е навик - без напрежение. Дори сега съм спокойна, позволявам си различни неща, просто знам, че ще уравновеся нещата на следващия ден или в друг период. Слушам тялото си - има периоди, в които не мога да се ограничавам строго. Но съм в рамките на един режим, който ми е станал навик - аз просто това обичам. Не мога да ям без салата (тя ми основно ястие), просто не мога - опитах.
Толкова много ти казах. Няма да повтарям - прави това, не прави онова. Може би сама ще стигнеш до твоята формула. Прочети разни неща - да се образоваш, да се ориентираш (не като мен, вярвах на казаното, че от сладоледа не се дебелее Боже!). И не се мрази, като мен - имам чувството, че съм натрупала толкова чернилка, че минаха години, докато я измия от себе си. Помогна ми много това, че при плодовия режим, след като преодолееш първоначалния период, чувстваш една лекота, добро настроение. Въобще не е лесно. Ужасно е трудно даже. И досега имам отглас от комплекс.
Всъщност ти сама трябва да го направиш. Първо- да го решиш. А после - всичко останало. Малките победи, разочарованията - трябва сама да минеш през тях. И окончателното решение - това става твой начин на живот или пък преодоляваш комплекса - и това е начин. Успех, каквото и да решиш