Исках само съвсем отговорно да възнегодувам срещу дистанцията. Срещу това всички винаги да сме самотни острови. Много е хубаво и атрактивно, признавам си, че и аз винаги съм била така, а предполагам, че и всички тук. Обаче има един момент, в който искам това желание (за дистанция) у хората ( и у мен) да изчезне, да се стопи и да успеем да постигнем, макар и за секунда, за миг, безкрайна близост. Сливане. Много ми липсва това усещане понякога, че можеш да се слееш с някого и за секунда той напълно да ти се открие и ти на него - без страх и без ужаса, че си толкова уязвим.

Иначе нормално е, ще продължаваме да порим през света със слушалки в ушите и израз на неприкосновеност и недосегаемост. Аз лично стигам дотам само с поглед да отблъсквам хората, инстинктивно да ги карам да се отдалечават от мен и да не ме докосват. Чудя се дали съм способна вече на нещо друго, освен на дистанция.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...