"Аз се заяждам защото смятам, че мк3 прави също добра музика."

Мда.... Явно четеш през пръсти. Уморих се да повтарям, че "добра", "страхотна", "лоша" и т. н. определения са безпредметни за дискусия, защото описват лични вкусове и естетика, за които няма общ барометър. За мене също МК3, че и МК4 правят добра музика. Говорим доколко можем да разтягаме акордеона Дийп Пърпъл преди това понятие да се скине безславно. Това се случи през 70те. С персоналните промени музиката им се измени и много от любителите на класическия пърпъл просто се отдеглиха (съвременник съм и съм свидетел - та зная). На тяхно място се явиха нови почитатели, но те харесваха друга разновидност музика - не тази, с която Пърпъл превзе света. Друга. По-добра или по-лоша е без начение. Това, което има значение е, че беше различна. И ставаше все по различна. Някои го оправдаха с термина "развитие" за мене и още много хиляди беше завой. Къвърдайл след Гилън е трудно да се нарече развитие...

Аз съм пурист. Ако сме съгласни, че един оригинал се е наложил като такъв с опреденени качества и недостатъци и най-вече -с определени силни изграждащи компоненти, то всяко отклонение от оригинала - особено подмяната на компонентите с други, го прави не-оригинал. Толкова е просто. Бийтълз го бяха научили и нито една формация на нито един от четиримата след това не се опита да експлоатира тази запазена марко в новото си творчество. Но не - Колета и другите кърлежи от индустрията, наречена Пърпъл се полакомиха да издоят и поледната стотинка от тази славна запазена марка. Чрез поредица кръпки на оригинала...

Комерсиализацията е преупотребяван телмин с неясно значение. Всичко, което се предложи на пазара е комерс ("търговия" на български). За мене лично, комерсиялизацията в лошия смисъл започва там и тогава, когато продажбата на продукта стане самоцел. С други думи, когато творецът започне да плюнчи пръста си и да твори ГЛАВНО и ЗАРАДИ продажбата, жертвайки собственото си кредо и творчека визия на олтара на парите. Комерсиалните творци се водят по масовия вкус, докато големите творци го формират.

Не зная каква ще да е била мотивацията на Пърпъл и макар и да мразя да цитирам, след първото им и много успешно (включително и финансово) турне в Щатите през 1968, Лорд казва нещо в смисъл на: "Спечелихме маса пари в Америка, това което ни е нужно обаче, е известност в Европа". За точния цитат виж обложката на оригиналния Who Do We Think We Are. Но не обичам да правя мненние на изказвания от този род, защото говоренето пред пресата не гарантира искреност. Много по-валидни за мене са реминисценциите на членовете на глупата относно онзи отдавнашен период. Това е отдавна минало-заминало с онези пазарни и други динамики и съображения е приключено и горе-долу ми се струва, че в това, което сега си спомнят има повече шанс за неподправеност.

В "Highway Star" Бах е в низходящата хармония, върху която е построено органовото соло. Толкова много, че направо звучи като цитат. Ако не вярваш на мене - обърни се към Джон за потвърждение :). В интрото на Пърпъл не става въпрос за цитат, а за стил, докато Една одисея... си е чист цитат - не разчитат да мине за тяхно. От скоковете, които правиш в написаното, допускам, че си младдо момче, най-малкото не си съвременник. Нерде Дорс, нерде Куин (най-мишмаш от големите групи за мене, след Найт ат Ди Оупра, намат нищо свястно, но това си е мое мнение и вкус). "Коса" е Бродуей-продукция от края на 60те - филмът излезе около десетилетие по късно. Изключително добра картина на една, за съжаление, мъртва вече идея и епоха.

Никъде не твърдя, че Пърпъл правят революция. Мое лично мнение си е обаче, че експериментите с класиката преди Гилън-периода са доста по-малко "умели" (да не употребя по-силна дума) отколкото след това. Произведенията са на моменти физически навързани класически и рок пасажи, често без особена логика или някаква видима подреденост. Всъщност в оня период, по мое мнение, младият Ричи видимо се лута между двете си явни любови - класиката и рок-енд-рола. Джон като батко на всички се тегли към класиката и им се налага. Но с идването на Гилън и Глоувер (безспорни рокаджии, но и надарени с афинитет към класиката), заварения дисбаланс се изменя в едно идеално равновесие и само можем да съжаляваме, че Гилан и Ричи се хващат за гушите. Това в музиката обаче не се усеща (защото те са преди всичко професионалисти) и е трудно да си представи човек, че по време на турнето на Machine Head, когато на сцената са брилиантно сработени (размените в отстъплението на Strange Kind Of Woman от Made In Japan), тези двамата в личния си живот отказват да разговарят помежду си.

На другите засегнати теми: Прослушай Дорс - само ще спечелиш според мене. Елвис нищо не взема за основа, защото той е само изпълнител. В явлението Елвис има прекалено многу станиол, дим и огледала според мене. Както и Бийтълз (без да им отричам заслугите и да ги харесвам по-малко) обективно погледнато се откъсват напред от много от съвременниците си, освен на таланта си, благодарение и на блестящ маркетинг. Това важи и за Елвис. Полковника и Ъпстайн добре са си свършили работата...

За стратегията ти съм съгласен и без да ти развалям самодоволството - прозрях този мой стар похват още в началото. Нарича се изнудване чрез опониране (понякога и чисто самоцелно и инатено). Не се сърдя, защото как мислиш съм научил много от това, което зная ;).