Ето и някои други от Големия Валери Петров

КАТАСТРОФА ПРЕД ГАРАЖА

Пред гаража стоят два бензинни автомата
под дъжда във среднощния час,
но всичко е в туй, че единият от двата
не е автомат, а съм аз.

Туй съм аз. Аз те чакам. Но от теб ни следа.
Въпреки честната дума.
Шофьорите давят във кофа с вода
огромна червена гума.

С циферблата зелени снимки на артистки
свети кабината на камиона “ Рено“
и смесват бръмчащите две дъждочистки
небесни и филмови звезди в едно.

Но ето те! Бръмва и мойто сърце
и както с артистките, отблизо снети,
едничко на фокус е твойто лице
пред мъглявите други предмети.

- О- казва техникът, – тя е красива! -
Той разбира, този техник.
Ти отиваш на кино? Недей отива!
Ще ти го разкажа за миг!

Филм със подводници. Торпили. Отче наш.
Перископи. Номера с кислорода.
Екипажът е потен. Горкият екипаж.
В кръвта му шуми СО 2 като в сода.

Лъвът от “ Метро“ се прозява от скука.
Скафандърът чука. Екипажът спасен.
И аз зная местенце на три крачки оттука,
и не искаш ли да дойдеш със мен?

Не, ти не искаш. И добър ти път.
Аз съм сам и се чувствам чудесно.
Атмосферите в плътната гума звънтят.
Тези гуми се поправят тъй лесно.

Асфалтът блести като ново индиго.
Глупава работа, този дъжд!
– Хубаво момиче. Бягай, стигни го! -
казва техникът. Онзи същ.

Но аз оставам във тъжния здрач
и повтарям все твоето име
и както след падане колоездач,
се усмихвам, при все че боли ме.
–––––-
Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

–––––––-

А ИЗЧЕЗВАНЕТО

Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.

Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.

Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори -

естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.

И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,

но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне -
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!

ПОВРЕДА В МРЕЖАТА

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

УПЛАШЕНОТО

Двама млади съседи
имат малко дете
и таз случка със него
ми разказаха те:

Той веднъж от почерпка
в полунощ се прибрал
и жената му вдигнала
съответен скандал.

От шума им детето
да заспи не могло
и в уплаха ги слушало
от свойто легло,

но когато баща му,
за да бъде простен,
обещал, че ще стане
друг от следния ден,

то сълзите си с мъка
удържало дотук,
на врата му се хвърлило
с плач: Не ща да си друг!

…Този разказ приличаше
на нелош анекдот,
а бе късче от техния
всекидневен живот

и аз виждах ги двамата,
как омекват и как
утешават с целувки
своя плачещ юнак,

но понеже бе разказът им
придружен с весел смях,
аз усетих в душата си
таен укор към тях

и все пак зарад малкото
се почти просълзих,
тъй че случката с него
породи този стих,

зле римуван, нахвърлян
върху първия лист,
но със край, който ще ми се
да е нежен и чист,

светъл, тънък, прозрачен
като лятна дъга,
със шест цвята от радост
и един от тъга.

ФОРМУЛЯРЧЕТО

„Зачеркнете ненужното!“ – тези думи, познати
от безброй формуляри, днес ти идат наум,
когато поеме назад мисълта ти
по извървения през годините друм.

Колко много ненужни малки случки, които,
остарял, си припомняш с леко чувство за срам.
Формулярчето с тях е за другите скрито,
но нали си ги знаеш, че те още са там,

и не само „ненужни“, а и смешни, и грешни:
оназ глупава дума, оня пуяшки жест,
онуй стихче, което пред четците ти днешни
не би ти направило особена чест.

А пък тез твои грешки, те не са нито много,
нито тежки, сравнени с този подъл наш свят,
но и туй ти сравнение те осъжда тъй строго,
че поглеждаш към себе си с допълнителен яд.

И те, тъй или иначе, ти развалят покоя:
– Каква глупост! – си казваш. – Где съм бил? С кой акъл? -
Пък акълът ти бил е тоя същия, твоя,
с който сигур отново да сглупиш би могъл.
„Зачеркнете ненужното!“ – много лесно се казва,
а и може наистина да е лесно за друг,
но ти свойто „ненужно“ ще го носиш във пазва,
докогато инфарктчето теб зачеркне от тук.

––––––

Такава е на любовта мощта,
че възвишава низките неща.