|
Бе прекрасна сутрин в китния квартал Обеля. Традиционните звуци на съседски скандали, три пуснати перални, ремонт на дограма, саниране и тряскаща ансансьорна врата убиваха с всяка секунда желанието ми да не убия източниците на въпросните аудио вълни. С чук.
И основно проблема идваше от Петър Петров Петров, любител алпинист от пловдивско село, или както аз го наричах Маматидаеба. Попаднал в София след като решил, че главната на Пловдив е тясна за него и още петдесет хиляди селяни, които изглеждат по същия начин, по който изговарят буквата „Е” – неестествено (ако някой от Пловдив се е засегнал, моля да се запише и да се чуе как изговаря последната дума преди скобите. Мерси).
„Маматидаебаааа” – извиках му името, за да разбере че съм го познал и подозирам че намеренията му не са да ми даде пари или нещо от което ще имам полза, затова най-добре да се самоизчезне.
„Помощ, помощ” – идваше хриптене зад прозорците придружено с многократно блъскане в стената.
Положението бе нетрадиционно от факта, че живея на 15тия етаж и не ми се случваше много често някой да ми чука от външната стена. Но все пак това бе Маматидеба. Най-лукавия и коварен агент на Матрицата. Имаше много лица и една цел – да ме нервира.
„Маматидеба Селянин” – нарекох го с двете му имена. Когато се обръщаш към хората по фамилия, те разбират че говориш сериозно.
Тропането се усили и от другата страна се чу плач. Предвид акцента му на човек, който мисли, че е фецко да се намираш на главната на Пловдив в официален анцуг Адидас, плачът му предизвикваше по скоро смях, отколкото жал. Което беше добре. Нуждаех се от малко хумор, тъй като в устата ми водеха битка винени мушици, а в мозъка ми се разиграваше челна катастрофа на петролен танкер с джъмбоджет и товарен влак.
Видях че положението бе повече от безнадежно за съня си и реших да стана. Тогава осъзнах колко много се виех около света. Ако света беше срещнал някое друго също толкова абстрактно същество би споделило „Копеле, много ми се вие Генади. Бира и шкембе. Бързо!”. В същото време ми се виеше свят. Друго нещо което виеше бе Маматидеба, но вече в много по-различен от света начин. Виенето на Маматидеба повече мязаше на молба през сълзи за вазелин от страна на пинчер изнасилван от вълкодав.
Отидох до хладилника на автопилот и си отворих една бира. Първата глътка бира е като спанака за Попай. След като се почувствах чудесно, като пенсионерка която две седмици е носила Космодиска си без да го дава на своите, гърчещите се нейде из полето от болки в кръстта приятелки, познати и близки , аз отворих прозореца и се загледах в звора пред мен. Маматидеба се намираше на около един метър в ляво, и за своя огромна изненада бе замръзнал от удивление, тъй като явно не очакваше да му отвори човек с бира и червен поглед на група руски научни работници в командировка. Но положението не изискваше научен подход, тук всичко бе въпрос на психология.
„Ти!” – казах аз и го посочих. „Слизай!”
„Свали ме от тука бе не виждаш ли, че се счупи макарата”
Аз се развълнувах страшно много в същия момент. Обзе ме голяма тревога, нечий живот можеше да пострада и ако аз не побързах нямаше да съм съпричастен към трагедията. Затова го замерих с бутилката бира, която вече бе почти празна.
Той се изпусна с едната ръка, залюля се, удари си главата в стената на блока, но успя да се задържи с палеца и малкия пръст за въжето. „Копеле!” помислих си аз на глас с интонация, която дори и пловдивчанин ще разбере, че значи „е са ше ти се ебе майката” и отидох за нова бира.
„Еееееееееей, ееей! Ей! Какво правиш бе човек не виждаш ли че искам да сляза”
„Значи искаш да слезеш, хм? Не искаш да умираш, така ли? ” Попитах аз културно отпивайки от новата бира.
„Нйе, истийствино” отговори индивида със сериозността, с която на двадесет и осмата си годишнина е приел факта, че ще трябва да повтаря 1 клас в училище за деца с Даун синдром по Сендовската система за шести пореден път.
Бирата ми се изпусна с доста солидна засилка в главата му и онзи полетя през чучурите на хората и саксиите за цветя. Когато падна аз вече се бях завил обратно в леглото, размишлявайки върху станалото. Басовият звук на труп изпуснат от високо върху асфалт ми напомни за доброто старо време. И ме обзе меланхоличното настроение.
Поне му направих услуга. Сигурно е изгубил съзнание при удара с бутилка и не е можал да падне качествено от 15 тия етаж. Понякога съм истинско съкровище. Същинско ангелче. Лека нощ.
„Генаааааади” пак се чу онзи глас с гадния ехо ефект.
Опитах се да го игнорирам, но той продължаваше. Знаех си. Джийзъс пак се нуждае от мен.
„Кажи Йехова, по-бързо, щото ми се спи, а ти сериозно застрашаваш физическото си здраве на място без свидетели.”
„Защо постъпи така бе Генади, какво ти е виновен мирянина, знаеш ли че баба му цял живот е ходила на църква. Бе толкова вярваща, че веднъж се промъкнала вечер в църквата и изяла част от светите мощи, от което получила благословенна диария, един от 12024 признака, че си стигнал максималния левъл на палене на свещички.”
„Неведоми са пътищата ми за теб, така че изчезвай” казах аз и го замерих с мобилния си телефон, той мина през него с Каспър ефект
„Защо го уби по този начин, Генади?”
Тук някъдето положението започна да ми писва и аз се изправих в леглото.
„Какво трябваше да направя според теб бе нещастник? Да намеря дървен кръст, пирони, да го окова и да го чакам да умре ли?”
„Ха-ха много смешно” каза Джийзъс с известна доза сарказъм.
„Освен това” казах аз „ти като си толкова отворен и баба му ти се е молила даже и през комунизма, къде беше по време на целия този инцидент? И изобщо не ме намесвай, когато става въпрос за един от твоите”
Джийзъс изглеждаше смутен като онзи път когато бе отишъл да пикае под дърво и след като започнал да уринира забелязал, че Буда медитира баш на един хуй разстояние. „Ами аз такова” каза сина божий, племенник на светия дух „Опитвах се да му помогна и да настроя правилно макарата на покрива и изведнъж нещо каза „Пук”. И после едно друго нещо остана в ръцете ми и човека просто полетя надолу”
“Е нали си дърводелец бе тъпанар, трябва да разбираш нещо от тия неща все пак”
„Това с дърводелеца е малко недоразумение. Като малък обичах много до полирам дървото, ако се сещаш какво искам да ти кажа и от там излезе. И то на публични места. Никой не ми казваше че е грешно, аз просто отивах някъде и започвах да го разтривам докато не изтреляше айрян по някой наоколо. В последствие разбрах, че трябва да съм благодарен че не съм ослепял, но завинаги ми останаха космите между пръстите. В последствие това ми изигра много лоша шега, когато баща ми – Бог от стария завет видя, че като ям с ръце ми залепва храната по въпросните междупръстни косми. Дори и той, въпреки че беше на около 10000000 години, беше ходил на училище и знаеше че това е основен признак за хронична тинейджърска мастурбация. И ме би с колана. Много ме би. По онова време боговете не са това което са сега – разни мъченици умрели от глад, говорим за мъж от калибър на Зевс, Посейдон, чиято предства за добро прекарване е да пие с Дионисий и шмърка с Менделеев след което се забавлява като тормози хора като изтребва раси и праща жаби и скакалци от небето, под божествения предлог – „Ташак да става, сине, ти ебамайката”. Това на кръстта с пироните после беше нищо в сравнение, с мъките от божия колан. За да отърва и малкото си останало достойнство, предвид че целия ни блок бе пълен със семейства от фамилии на различни богове и съответно бе пълно с деца, аз обвиних Содом и Гомор, защото тъкмо се бях върнал от зелено училище там. Разбрах какво се е случило после и искам да се извиня на близките на жертвите на моята страст към пубертетското самозадоволяване и за спасяването на собствения си задник, по същия начин по който Джордж Буш се извинява на близките на загиналите американци в името на корпоративните интереси на семейната му петролна компания.”
„Знаеш, че обичам твоите притчи Джизъс и мога да ги сравня единственно с миризмата на труп в стая със синьо сирене и разлято съдържание на единствената химическа тоалетна на панаир където се продават изключително изделия приготвени от кайма от кокали на кучета предадени от Ветеринарния Институт по програма „Умрели по Неизвестен и Много Меприятен Начин” в пратката с надпис „Най-вероятно извънземен вирус.”.
„Генади!” – обърна се Исус към мен със сериозния си тон, който 94 процента от хората биха определили като гласа, който съобщава спирките в метрото. „Отивам да пусна една свещена вода, че се стискам от половин час”
И Джийзъс се понесе със стъпка, която издаде божествен зор напиращ в него.
Cjelo selo shmurcha bjelo.
|
Притча с Исус
