|
Големите градове, така наречените метрополиси, имат пагубно влияние върху чисто човешкия облик на хората. В тях всичко е огромно – населението, сградите, трафика, количеството пари и най-огромни от всичко са безразличието и безчувствеността. Големият град бавно, но почти сигурно, променя всеки, дръзнал да живее в стомано-бетонното му сърце.
Човекът – социално животно. Колкото повече очакваме това да се прояви в най-голяма степен в един космополитен град, толкова и ще бъдем разочаровани. Наблюдавайки потъналите в бензинови пари хора, осъзнаваме, че с всеки новопоявил се гражданин „социалното животно” се потапя все по-дълобоко в своя личен свят – вкъщи, работа, вкъщи... Свят, лишен от цветове различни от нюансите на сивото, отразени в очите на милионите бързащи хора. В действителност всеки живее своя собствен цикъл и е безкрайно мнителен към осмелилия се да влезе в него. Така, постепенно и несъзнателно, се превръщаме в самотници, загубени в тълпа от самотници. Губим това, което ни прави хора – социалния контакт. Доверието се заменя от мнителност, усмивката отстъпва място на сутрешните ругатни, душевният мир изостава в гоненето на претъпкания градски транспорт. Целите, които си поставяме и преследваме, са толкова дребни и незначителни, но ние живеем с тях и ако сме късметлии, никога не ще узнаем какво сме изпуснали докато сме бързали в ритъма на големия град. А той изсмуква всичко от нас – щастието, времето, важните неща. Оплита ни в светлините си и ни примамва с евтини развлечения и съмнителни обещания за успех и по-добър живот. Веднъж оплетен в мрежите на метрополиса, измъкването е трудно, досущ като наркомани искаме още от пагубната му отрова. Така един ден се събуждаме на 40 или 50, даващи парите си по лекари и психиатри, без истински приятели, заобиколени от съседи, които познаваме по-малко от хората, с които пътуваме в автобуса за работа. Евентуално имаме деца, които с пълна сила се оплитат в същата мрежа, от която вече ние сме неразделна част. Мрежа съставена от върховно безразличие към чуждите съдби и е някак си нормално, защото да се тревожиш за милионите съграждани означава да полудееш дори по-бързо. В отчуждението е спасението. Това е девиза на модерният жител на големият град. Той се отчуждава от мръсотията, трафика, гей парадите и обществените проблеми – живее сам за собственото си удобство и по този елементарен начин вгорчава живота на другите, както те правят с неговия... Защото ако само бяхме по-добри, защото само ако осъзнавахме, че хората в колата пред нас са не по-малко хора от нас самите и като такива и те грешат... Защото само ако осъзнавахме в какво антисоциално животно ни превръща градът.
Истината е, че метрополисът има своите удобства, но не и предимства. Отдалечава ни от всички добри човешки качества, карайки ни да живеем по законите на джунглата или да се обречем да бъдем вечните неудачници. Което и от двете да изберем, твърде скоро осъзнаваме, че за всичко което сме спечелили, сме заплатили с парченца от своята душа правейки компромиси с добротата си...
First they ignore you. Then they laugh at you. Then they fight you. Then you win.
|
Големите градове и човека.
