Навън е тихо, Пролетта играй докосвана от палавия вятър, а скоро идва вече Май и Лятото ще ходи на театър. На сцената сме ние всички хора играем драмата наречена Живот, понякога – уви тежи умора и спираме забързания ход. Оглеждаме се плахо сред тълпата от разни там кумири и статисти, и бързо пак навеждаме главата подканяни от нагли сценаристи. Декорът е изтъркан до безкрай а сцената - уви позастаряла, и всеки своя реплика си знай и дъвче я с усмивка отмаляла. Сценарият е като тежка роба надяната на нашите плещи, а който се пречупи!–пада в гроба разкъсан от човешките клещи!!!