|
Отворено писмо до Нейка Кръстева,
журналист във в. “168 часа”
Госпожо Кръстева, Вашата статия в броя на в. “168 часа” от 04.08.2006, озаглавена “Чейндаджия жили с четвърт милион” изобилства от неистини. Част от тях са непредумишлени грешки, а друга са внушени преднамерени лъжи. Най-напред името ми е Димитър Генов Нейчев и съм завършил специалност социология, а не психология. Работил съм 10 години като социолог в ПК “Камъшит”, а след това като преподавател по обществознание и философия. Автор съм на кандидатска дисертация на тема “Лъжата в пропагандата”, а не “Психология на престъпника”. Ето защо ми е пределно ясно, че една лъжа, повторена 100 пъти, в очите на лековерните се превръща в истина. Но една масово тиражирана лъжа в средство за масова комуникация като вестник “168 часа” вече може да се превърне в АВТЕНТИЧНА истина, истина на която биха се позовали обикновени хора, политици, магистрати... С една дума вестникът може да превърне лъжата в МЕРОДАВНА ЗА ОБЩЕСТВЕНОСТТА, да формира ЗАБЛУДИ в общественото мнение, ДА МАНИПУЛИРА поведението на гражданите. Още повече, че става въпрос за куп лъжи за куп пари. През есента на 1990 г. отворих валутно бюро, непосредствено до фотоателието на Бай Енчо. Скоро той ми стана клиент – с валутата купуваше материали от Варна. В началото той купуваше валута, а след време започна да ми оставя част от оборота с обяснение, че това са пари, заделени за фотоматериали и с тях аз мога да купувам валута. Срещу това той поиска отстъпки от курс “продава”. Споразумяхме се. След още известно време той започна да внася в бюрото по-значителни суми, но поиска срещу това и лихва. За онова време на луди скокове на долара размера на лихвения процент, който той предложи беше приемлив, а и в тогавашния вариант на закона за валутните бюра не беше регламентирано може ли едно валутно бюро да приема пари на влог срещу лихвен дивидент. Считаше се, че това е един вид валутна фючърсна сделка: левовете сега, а валутата в бъдеща дата, с определени финансови изгоди за вносителя – т.нар. дивидент можеше да се интерпретира и като отстъпка от цената на валутата. Разбрахме се при условие, че бюрото печели – той внасяше левовите суми и след няколко месеца изнасяше валутни. След определен период, под претекст, че внасял при мен големи суми, той отново поиска промяна – да капитализираме лихвата, т.е. да започнем да начисляваме лихва върху лихвата за всеки изтекъл месец. Това беше и причината за разрива между нас. Исканията му преминаха в заплахи, заплахите в изнудване, гарнирано със скандали в бюрото, с посещения на мутри. Междувременно закона за валутните бюра беше променен с изрична забрана за фючърсни сделки и любимата му заплаха стана: “Ще ти закрия бюрото!” Накрая, за да ме оставят на мира той и сина му, склоних да подпиша договор, в който всички тези лихви бяха изчислявани, олихвявани, преизчислявани и сумирани – подписах го, защото беше неграмотно съставен и нямаше правна стойност: беше във противоречие със Закона за валутните сделки. Следващото събитие в нашите взаимоотношения вече беше от определено престъпно естество: два дена след трагедия в нашето семейство(мъртвовородено мое дете) Бай Енчо ме покани на среща в техен бар, на която присъстваха синът му и кръстника му и със заплахи, викове и мутри с пистолети, ме ПРИНУДИХА да подпиша запис на заповед за продължаващата да се олихвява лихва върху лихвата. След три месеца последва ново олихвяване и след три още едно – така се стигна до третата запис на заповед и сумата стигна фантастичните 190 000 ДМ. По същество Бай Енчо ОТ МОЙ ВЛОЖИТЕЛ СЕ ПРЕВЪРНА В МОЙ КРЕДИТОР – влогът му стана мой дълг. И по-точно не влога – сумите, които междувременно съм му изплащал, покриваха размера на реалните му влогове – за тези плащания имам РАЗПИСКИ с дати, както и негови и мои ПОДПИСИ “приел” и “предал” и те са на разположение на следствието. Бай Енчо упорито показва навсякъде последния запис на заповед, така както упорито мълчи за предните наши финансови взаимоотношения и документите за тях – за тях той няма интерес да говори, защото ще се разкрие ЛИХВАРСКИЯ ПРОИЗХОД на тези въздушни 190 000 ДМ. От нашето първоначално споразумение не трябваше да има и следа – АЗ БЯХ ИЗНУДЕН ДА СТАНА ДЛЪЖНИК НА ЛИХВИТЕ МУ към дата, когато валутното ми бюро вече беше престанало да работи! Причината? – елементарна. Алчност. Попитайте по-възрастните граждани на Силистра – може ли да се сравни по алчност Бай Енчо с друг? Алчността му в града е пословична. Нещо повече – ако можеше да се въведе еталон, мерна единица за алчност, то той основателно може да се нарече “един Бай Енчо”.
Защо прокуратурата се зае с един толкова съмнителен случай? Квалифициран при това като ИЗМАМА. Измамникът естествено бях аз. При това според интригите на Бай Енчо – масов измамник. Не крия, че в периода преди коригиране на закона за валутните сделки съм имал и други фючърсни сделки – това беше практика в много валутни бюра. Въпроса е, че Бай Енчо успя да убеди един-двама от ламтящите за още лихви. Временно. А сега е сам в налудничавите си претенции. От друга страна той беше обявил на всеослушание като един вид “награда за главата ми”, че дава 20% от “парите които му дължа” на този, който успее да ги върне. Може би някой магистрат се е полакомил – трябва да бъде попитан прокурора, които е наредил следственото дело. Доколкото имам минимум правна култура, знам че спорове, свързани с лихви, са предмет на гражданското право, а не на наказателното. А с делото и към настоящия момент все още се занимава прокуратурата. Въпреки, че в хода на следствието беше назначена и финансова експертиза, която отхвърли възможността за дълг от реални 190 000 ДМ и предположи сума от 15 000 и то с ниска степен на вероятност. А защо прокуратурата не се зае с другия аспект на спора – ИЗНУДВАНЕТО? В този аспект има очевАдни факти, пораждащи въпроси : 1. Възможно ли е доброволно един човек да се откаже от позицията си на влогополучател и години по-късно да подпише документ, в който заема позицията на длъжник? В целия цивилизован свят ако си влогополучател, риска от неосъществената докрай сделка(в случая лихвите върху лихвите) е за сметка на другата страна – вложителя. Докато ако си длъжник отговорността за дължимата сума е вече изцяло твоя. Логически такъв човек е приел доброволно или защото е луд или защото доброволността я няма – той е бил принуден. 2. Случайно ли е избран деня на подписването на първата запис на заповед – два дена след мъртвородено в моето семейство? При разузнавача от Втората световна Бай Енчо случайности няма – всяка ситуация се планира едва след като е получена максимално информация за нея. 3. Една сума от обещани 38 000 ДМ(20% върху 190 000) си е изкушение ... Дори да нямам реално и пукнат грош, ако ме бяха тикнали в “кафеза”(дългия предварителен арест тогава беше в прерогативите на прокуратурата) милата ми и заможна сестра от Германия би ми се притекла на помощ и би платила поне една част – как биха се разпределили тези очаквани пари е неизвестно. Известно е обаче в града, че тя и друг път ми е помагала финансово. Отговорите на тези въпроси лежат на съвестта на някои силистренски магистрати.
А целта на Вашата статия от 04.08.06 е да ми навреди, това е определено злостна статия, в която на публичен показ са изкарани едва ли не и “кътните ми зъби”, при това силно изкривени. Знам много добре, че според начина на мислене на Бай Енчо, аз трябва да страдам. Защо ли? За страх и назидание на всички останали негови длъжници, от които той е прибирал, прибира и ще прибира кожодерски лихви – в Силистра те не са малко. Но в случая стои открит един друг въпрос: Къде остана “Етичния кодекс на журналиста”. Инициатор за подписването му бе вестникарската група, към която принадлежи и “168 часа”. Нима Вие, г-жо Кръстева, написала тази поръчкова статия така едностранчиво и дилетантски, не знаете че другата, ощетената страна има право на публичен отговор? Текстове от кодекса императивно гласят: “Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация... Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията. Ще предоставяме право на отговор на лица и организации, засегнати пряко от неточни или подвеждащи публикации. Уважаваме неприкосновеността на личния живот на всеки. Ще избягваме публикуването на снимки и записи, направени извън обществените места, ако засегнатите лица не са съгласни. Ще внимаваме да не бъдем използвани за платформа от онези, които насърчават, подбуждат или прилагат насилие...” Добри правила! А Вашата статия е в пълен разрез с тях. И финала на статията Ви е в същия дух: след като и снимката ми е публикувана, едва ли не чрез анонимни “пострадали” се призовава да бъда открит, доведен и линчуван. А жена ми, чрез същите анонимни “пострадали”, без грам факти, е обявена за мой съучастник. В този случай аз вече не Ви питам г-жо Кръстева “къде е Вашия ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ професионализъм?”, а нещо много по-сериозно: КЪДЕ Е ВАШИЯ ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ МОРАЛ? Вероятно сте написали тази пълна с клевети статия за насъщния, но сладък ли ви е хляба, спечелен с лъжа, г-жо Кръстева?
Свободата на словото не се свежда до правото на журналистическо блудстване със словото. Свободата на словото като демократична ценност означава преди всичко ОТГОВОРНОСТ КЪМ ИСТИНАТА. Свободата на словото не значи, че журналиста има право да говори, а гражданина има право да мълчи – журналистическия монопол над словото неминуемо се изражда до информационна диктатура и терор над гражданина. Дори осъдените на смърт имат право на последна дума, а Вашия в.“168 часа” ме лиши от това право – обратни разписки от 01.09.06 доказват, че в редакцията на 168 часа са получили моя отговор. Но все още не е и едва ли ще бъде публикуван. Това само затвърждава предположението, че статията Ви срещу мен е поръчкова.. И най-вероятно платена. Обикновено колкото едно мнение е по-далеч от фактите и истината, толкова е по-близо до парите.
Дефакто със статията си Вие ме осъдихте като измамник. Без дори резултатите от многократните следствени действия да са потвърдили това. В момента приключва ново следствие по същата тема – отново ще установят, че НЕ СЪМ ИЗВЪРШИЛ ИЗМАМА, отново ще “открият Америка” за незнам кой пореден път. Заподозрян за виновен само затова, че не съм спечелил толкова много, че да утоля лихварската жажда на всемогъщия Бай Енчо. Всяко следствие доказва, че съм невинен, но въпреки това се възбужда следващо?!? Като в роман на Франц Кафка. Заради провокираното срещу мен прокурорско преследване емигрирах. Не знам дали ще мога да се простя с родителите си, докато са все още живи, не знам как съпругата ми издържа на несправедливите хули, на които е подложена, не знам как расте и възмъжава синът ми без мъж в къщи. Но знам, че в България не може да се разчита на съдебната система. А сега вече имам горчиви разочарования и от средствата за масова информация. След като “168 часа” не публикува моя отговор, чрез електронната поща се обърнах за съдействие към техни колеги от останалите ВАЦ-ови издания: Йордан Георгиев, кореспондент на “24 часа” в Силистра, Невелин Ганчев, правен редактор в редакцията на “24 часа” и Анна Заркова от в. “Труд”. Напразно. Ето защо сега отправям същия апел към конкуренти на ВАЦ-овите издания в България: моля, публикувайте моят отговор. Както аз, така и всеки гражданин има право на отговор. Не претендирам, че в моя отговор казвам съвършената и единствена истина по случая, но претендирам, че имам правото на публичен отговор. Едва тогава, чула и двете страни, обществеността ще може справедливо да прецени къде е ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА.
Димитър Нейчев,
06.10.06
|
Отворено писмо до Нейка Кръстева,журналист 168 ч