|
Ако преди време някой ми беше казал, че един ден ще попадна на Залцбургския фестивал, и то на премиерно представление на любимата ми опера „Дон Жуан”, нямаше да повярвам. Но понякога в живота се случват чудеса, човек трябва да следва мечтите си – те ще му покажат пътя.
В случая моят път се оказа дълъг – и в буквален, и в преносен смисъл, но поглеждайки назад, си казвам, че си струваше да го извървя.
Първата ми „среща” с шедьовъра на Моцарт беше преди години, когато ровейки из градската библиотека, случайно намерих един стар запис от 1965 година – както се оказа впоследствие, доста известен. Диригент беше Карл Бьом, а главната роля изпълняваше Дитрих Фишер-Дискау. По онова време още не бях толкова запозната с оперното изкуство, въпреки че по някакъв начин винаги ме е привличало. Реших да чуя записа от чисто любопитство, тъй като бях наясно, че това е една от най-емблематичните (ако не и най-емблематичната) опери на Моцарт. Останалото е ясно – това веднага се превърна в любимата ми опера и дори сега, след като съм слушала и гледала над 100 други опери, първото място в персоналната ми класация е винаги запазено за нея. Интерпретацията на Фишер-Дискау, поне според моите представи, беше много убедителна и по ярък начин пресъздаваше образа на Дон Жуан. Тази опера се превърна в нещо като наркотик за мен и почти не минаваше ден, в който да не слушам ако не цялата, то поне фрагменти от нея. И нищо чудно – след като и редица велики музиканти я считат за най-гениалното произведение, писано някога. Най-вече заради тази опера се запалих да уча италиански (и го научих, между другото). Държа да отбележа, че съм много благодарна, че попаднах именно на изпълнението на Фишер-Дискау, защото не съм сигурна дали нечие друго изпълнение щеше да окаже същия ефект върху мен, а и не само върху мен, както ще стане ясно по-нататък.
В един момент ми стана любопитно да гледам някоя постановка на „Дон Жуан” и да видя пресъздадено на сцена това, което от толкова слушане вече знаех наизуст. Е, тук вече ударих на камък. Въпреки че търсех все постановки с известни певци, разочарованията ми следваха едно след друго. Изгледах постановки от къде ли не, с кого ли не в главната роля (можеше да си направя списък като на Лепорело), но в крайна сметка стигнах единствено до заключението, че нито красивата външност, нито световната слава, нито хубавият глас могат да бъдат достатъчна гаранция за успех в тази роля. Да не говорим, че някои певци изглеждаха така, че е абсурдно човек да повярва, че един такъв Дон Жуан би могъл да има 2065 завоевания. Още нещо - някои от тях (по-скоро може би съответните режисьори) сякаш изобщо не бяха схванали оттенъка на трагизъм в произведението, както и в характера на главния герой, които са факт, въпреки определението „dramma giocoso”. Имаше доста постановки с много добри певци, в другите роли всичко или почти всичко беше наред, но в Дон Жуан все имаше нещо, което «не достигаше». Единствено в един филм за Моцарт ми допадна актьорът, който за няколко минути се появи в ролята на Дон Жуан ( https://www.youtube.com/watch?v=OjzIklJ_hBg ) , но това беше само актьор, не певец, така че първото място за мен пак си оставаше вакантно. И най-накрая толкова се отчаях, че явно никога няма да се появи убедителен за мен Дон Жуан, че просто се отказах да гледам повече тази опера. Докато веднъж съвсем случайно в youtube попаднах на няколко откъса от постановки на Дон Жуан в театър Сан Карло в Неапол, Арена ди Верона и Мачерата. И в трите главната роля изпълняваше Илдебрандо Д’Арканджело. Разбира се, че бях го чувала и гледала, но като Лепорело и Мазето, но си спомням, че някой беше писал, че той трябва да пее Дон Жуан и е бил абсолютно прав. За мен това беше наистина откритие, защото моментално осъзнах, че това е именно този Дон Жуан, за който си бях изградила представа. Най-сетне виждах Дон Жуан, за когото можех да повярвам, че има зад гърба си 2065 жени – нещо, което ми е трудно да кажа за когото и да било от останалите изпълнители на тази роля, които съм гледала. Трудно е да опиша щастието си, че вече отново можех да гледам, при това с истинско удоволствие, любимата си опера в изпълнение, което 100 % съответства на моите схващания. Винаги съм смятала, че най-важното нещо за всяко произведение е изпълнението, защото съм имала възможност нееднократно да се убедя, че една посредствена или неадекватна интерпретация може да съсипе и най-хубавата музика. А в оперите на Моцарт, където е от изключителна важност и психологическият елемент, това има още по-голяма тежест.
И така , всеки си има своя представа за този герой, но след като открих „моя” Дон Жуан, реших, че трябва на всяка цена да гледам някоя постановка с него – не можех да подмина факта, че той е мой съвременник и това ми дава невероятен шанс най-сетен да гледам любимата си опера на живо. В едно свое интервю Илдебрандо Д’Арканджело казва, че първото изпълнение на „Дон Жуан”, което е чул, е било именно това с Дитрих Фишер-Дискау и Карл Бьом и останал толкова силно впечатлен, а финалът така го „разтърсил”, че от този момент коренно променил отношението си към оперното изкуство и това в известен смисъл предопределило бъдещата му професия.
Какво по-подходящо място за истинска среща с шедьовъра на Моцарт от родния му град Залцбург? Билетите за летния фестивал се заявяваха в началото на ноември, а отговор дали ще получиш билет, се даваше някъде през февруари-март. Дълго чакане, но си заслужаваше, а когато получих известие, че съм „одобрена” за билет, просто не бях на себе си от щастие. Трудно ми беше да повярвам, че отивам на този фестивал, който винаги съм считала за нещо едва ли не недостижимо за обикновен човек...
Едва ли ще мога да опиша с думи това, което преживях, мога само да кажа, че когато седнах в залата, мислех, че това е сън, давах си сметка, че се е сбъднала една моя голяма мечта; мислено благодарях на Дитрих Фишер-Дискау, заради когото „Дон Жуан” се превърна в любимата ми опера, и не само на мен, а и на главния герой тази вечер, на когото тази опера така пророчески беше предначертала кариерата, благодарях и на него, че ми даде възможност да чуя най-перфектното изпълнение на тази роля и да се озова в тази зала, и най-вече на Моцарт, без когото нищо от това не би станало възможно.
Постановката беше много оригинална – осъвременена, но с мярка (за разлика от много други, които минават всякакви граници). По принцип бях готова на всичко, защото знаех, че присъствието на Д’Арканджело е гаранция за успех при всички случаи – но останах приятно изненадана. Действието се развиваше в един хотел, като период – някъде 20-те години на 20 век, беше направено с вкус – без разни модернистични изцепки. С малки резерви, бих казала, че съставът беше изключителен, но най-вече Дон Джовани. Както беше писал преди години някакъв критик – когато в „Дон Жуан” има Дон Жуан – това е достатъчно. Наистина на сцената беше истинският Дон Жуан, а гласът му на живо се оказа още по-красив, отколкото на запис. И не кой да е, а самият Пласидо Доминго в едно свое изявление каза, че Илдебрандо Д’Арканджело е най-добрият изпълнител на Дон Жуан в света. Напълно споделям това мнение, което съм чувала и от много други, а дори и без тях, аз си знаех, че е така.
Може би няма смисъл да се впускам в подробни описания на това, което чух и видях – думите биха били твърде слаби да предадат всички емоции, които преживях, но със сигурност мога да кажа едно – онази невероятна вечер почувствах и осъзнах както никога дотогава какво всъщност е имал предвид Моцарт, чух произведението по нов начин и, макар че съм го слушала не знам колко пъти, сякаш отново правех някакво откритие, видях този Дон Жуан, сякаш излязъл от разказа на Е.Т.А.Хофман (и се чувствах също като Хофман, сякаш почувствах това, което той е описал в разказа си „Дон Жуан”).
Да не забравя – оркестърът беше на кой да е, а Виенската филхармония. И сега, месеци по-късно, сякаш още не мога напълно да повярвам, че всичко това ми се случи...
Впрочем, ето един линк, където може да се види тази постановка.
https://www.youtube.com/watch?v=DH6RMJ0X8pk#t=1379
Не очаквам всички да са съгласни с моето мнение, но просто исках да споделя щастието си от това, че открих, както казах, „моя” Дон Жуан и още по-голямото си щастие, че можах да го видя и чуя на живо. Пожелавам на всички, които харесват тази гениална творба на Моцарт всеки да открие „своя” герой, който и да е той, и да имат същия късмет като мен.
|
Залцбург, Моцарт, Дон Жуан
