|
Днешният ден е свързан с името на един от най-големите композитори на съвременността – Дмитрий Шостакович, който е починал на 9 август 1975 г. в Москва, изпратен с големи почести след многото неприятности и превратности на съдбата, които различните културно-политически течения в родината му са придружили почти целия му творчески живот. От голямото увлечение и признаване на музиката му в началния период от творчеството му се стига почти до пълно отричане на стила му и забрана за изпълнение, после Шостакович наново бива признат, след като почти се отказва от дотогавашните си композиционни похвати (бил е обвиняван в бягство от „социалистическия реализъм“ и ползване методите на модерните западни индивидуалисти-експресионисти в музиката), докато най-сетне успява, особено след смъртта на Сталин да получи признание в официалните среди в родината си. При това не трябва да се забравя, че на Запад още от самото начало на творчеството му (след публикуване на Първата му симфония през 1926 г.) е обърнал внимание на специалната критика с особения си талант и бързо е бил признат за една от най-интересните фигури в света на композиционната техника и музикално новаторство в тази епоха.
Дмитрий Шостакович е роден на 12 септември 1906 г. в Санкт Петербург, бързо показва голяма музикалност и следва в Ленинградската консерватория (по това време директор на същата е бил Александър Глазунов) пиано и композиция. Известно време не е могъл да реши на кое да се посвети, въпреки че дипломната му работа по композиция – Първата му симфония, написана през 1926 г. е имала голям успех. Днес това произведение се счита за една от най-хубавите му творби. След дипломирането си Шостакович решава да се подготви за участие в Първия конкурс за пианисти на името на Фредерик Шопен във Варшава през 1927 г. Там той получава само почетна грамота, без да обърне особено внимание на журито (може причина за това да е бил факта, че по време на конкурса Шостакович е имал здравословни проблеми). Това оказва решително влияние той да вземе окончателно решение да се посвети само на композирането, като изостави кариерата на професионален пианист. Добре че е постъпил така, понеже по-късно международната критика пише, че „Шостакович е най-добрият симфоник за периода 1930-1960 г. - главно заради смелия си, новаторски и експериментален подход към езика на звуковите багри“. Просто не може да се повярва, че той е композирал 15 симфонии от 1926 до 1971 г., от които първата – както вече писахме преди за огромния й успех – е предизвикала възторга на много диригенти тогава, като Артуро Тосканини, Бруно Валтер, Леополд Стоковски, които веднага я включват в концертите си по целия свят след премиерата в Санкт Петербург (тогава Шостакович е бил едва 18-годишен !). От останалите симфонии с особен интерес се приема Седмата – т.н. „Ленинградска“ симфония (трае 64 минути), писана през 1941 г. по време на обсадата на Ленинград през Втората световна война, изпълнена за пръв път в обсадения град на 5 март 1942 г. Още през същата година тази симфония се изпълнява и зад граница – в САЩ (диригент Артуро Тосканини) и във Великобритания (диригент Хенри Ууд).
Шостакович е творил в почти всички области на музикалното изкуство : преди всичко инструментални концерти с оркестър (два за цигулка – и двата посветени и изпълнени за пръв път от Давид Ойстрах), два за виолончело – и двата посветени и изпълнени за пръв път от Мстислав Ростропович), един за пиано, тромпет и струнен оркестър), една оратория, една кантата, много камерни творби – 15 струнни квартета и други, много песни, музика за филми и театрални произведения, балетна музика и опери. Понеже тук пишем главно на „оперни теми“, ще са спрем по-подробно на оперното му творчество. Три са най-известните му произведения – оперите „Носът“ (рус. Нос), „Лейди Макбет от Мценск“ и „Играчи“ (рус. Игроки). И в трите опери Шостакович взема дейно участие при писането на либретото – или като автор или съавтор.
Операта „Нос“ е писана през 1926-1928 г. и премиерата е на 18 януари 1930 г. в Ленинград. Сюжетът е по едноименната новела на Николай Гогол – една сатира за бюрокрацията на чиновниците по времето на цар Николай Втори. Същата е имала огромен успех докато министър на културата е бил Анатолий Луначарски, но след намесата на Сталин след 16 представления в „Малий-театр“ операта не се изнася повече. Причината е в музикалния език на Шостакович – много модерен, почти в стила на западните експресионисти (главно Албан Берг и неговия „Воцек“), което не отговаря на изискванията за присъствие на „положителни герои“, което е основен пункт за тогавашната официална идеология в областта на изкуствата. Чак 44 години по-късно – една година преди Шостакович да почине – операта се играе в Москва през 1974 г. Интересно е, че много по-рано тази творба се играе с огромен успех зад граница – в Германия (Дюселдорф – 1963, Франкфурт – 1966, Източен Берлин – 1969), в Италия - при „Maggio musicale“ във Флоренция през 1964 г., също в Лондон през 1973 г. За нас българите е интересно, че една от главните роли в операта - „Носът“ (тенорова партия) се играе с успех от нашия сънародник Бойко Цветанов на сцената на Цюрихската опера, където Цветанов е вече над 20 години постоянен член на ансамбъла на тази много реномирана опера. Премиерата е била на 17 септември 2011 г., после следват още 4 представления до края на месеца и още три през октомври с.г. На всяко от тях Цветанов е бил без дубльор. Дирижирал е известният немски диригент Инго Метцмахер, постановката е на прочутия оперен режисьор Петер Щайн. В една второстепенна роля е играл и друг българин – тенорът Мирослав Христов, който от много години е в състава на Цюрихската опера.
Втората известна опера на Шостакович е „Лейди Макбет от Мценск“, писана през 1930-1932 г. Сюжетът е по една новела на писателя Николай Лесков, като сатиричният елемент - както е и при „Носът“ - присъства и в тази опера. Премиерата на 22 януари 1934 г. в Ленинград има огромен успех. Два дни по-късно следва премиера на операта и в Москва. В продължение на 2 години тази опера се изпълнява 83 пъти в Ленинград и 94 пъти в Москва. Тогава идва и трагедията : на едно от представленията в Москва присъства и Сталин и при една от паузите той напуска силно разгневен театъра. Един месец по-късно – на 28 януари 1936 г. в „Правда“ излиза статия (сигурно инспирирана от Сталин) под надслов „Хаос вместо музика“, която отхвърля тази творба. Операта бива спряна и в двата театъра и Шостакович изпада в немилост, като много от неговите близки приятели вече го избягват. За разлика от СССР, където тази опера вече напълно се забравя, на Запад – както в Европа, така и в Америка – същата има огромен успех. Шостакович прави доста промени на първоначалната версия, променя и името от „Лейди Мценск ....“ на „Катя Измаилова“ и след смъртта на Сталин операта наново се играе под това име. Интересен е следният факт: двете версии са се представяли както в СССР, така и извън границите на страната с еднакъв успех. През 1959 г. в Дюселдорф е била представена първоначалната версия на операта от 1935 г., след което Шостакович забранява изпълнението на тази версия по-нататък, където и да е било. След смъртта на Шостакович през 1975 г. се удава на близкия му приятел Мстислав Ростропович да изнесе извън СССР едно копие на началната партитура от 1935 г. Под негово диригентство в Париж фирмата ЕMI прави запис на операта в тази версия заедно с „London Philharmonic Orchestra“, като специалистите намират големите преимущества на тази версия по отношение на промените, направени от композитора по-късно. През 1978 г. записът се появява в магазините върху 2 компакт-диска със солисти в главните роли : знаменитата Галина Вишневская (съпруга на диригента) в главната – централна роля на операта – Екатерина Измаилова, Николай Геда в ролята на Сергей и именитият тогава наш български бас Димитър Петков в ролята на Борис. (Не е ли това гордост за България днес ?). Специално ролята на Екатерина се счита за една от най-изтъкнатите и трудни роли от репертоара на драматичните сопранови гласове. Това е коронната роля на съвременната немска драматична певица-сопрано Хилдегард Беренс, която играе тази роля перфектно, както и много роли в опери на Вагнер.
Третата известна опера на Шостакович - „Играчи“ по Николай Гогол е била изпълнена за пръв едва след смъртта на композитора – през 1978 г. като концертно изпълнение в Ленинград. Шостакович е работил над тази опера през 1942 г., но скоро след това е изоставил работата си върху нея. Чак през 1983 г. операта бива завършена от полският компонист Кристоф Майер – биограф и приятел на Шостакович. Премиерата е на 12 юни 1983 г. във Вупертал (Германия). Мнението на критиката е раздвоено : от една страна Шостакович е написал малка част от версията на Майер, който е добавил различни части в подобен стил : една фуга като увертюра в третото действие, както и към второто, един канон, който преминава в танцови форми, един марш, една „Passacaglia“ и други. Въпросът, дали едно такова комплектуване чрез нови композиции е позволено в основата си, не може да се дефинира точно – въпрос на музикален вкус и толерантност.
При всички случаи Дмитрий Шостакович, заедно с великите си сънародници Сергей Рахманинов и Александър Скрябин, а по-късно и със Сергей Прокофиев и Игор Стравински издигат нивото на руската модерна съвременна музика по целия свят. И днес оперите на Шостакович, Прокофиев и Стравински стоят на централно място в репертоара на всички оперни театри по света, заедно и с много от симфоничните им и други произведения. На края ще споменем, че при световната премиера на известната опера на Стравински „The Rake`s Progress“ на 11 септември 1951 г. във Венеция е взел участие и известният тогава български бас Рафаел Арие в ролята на Trulovе, под диригентството на автора. Така че и „малка България“ има известна роля в тази интересна история от света на операта чрез имената на Бойко Цветанов, Димитър Петков и Рафаел Арие.
(от Борис Контохов)
|
Шостакович
