|
СЪВРЕМЕННИЯТ МАЛЕР
Теодор Адорно
От опит зная, че когато човек разполага с малко време, за да говори за значителна духовна величина, по-добре е да избере определена гледна точка към нея, отколкото да се опитва да я обхване цялостно, защото в противен случай намерението му би се превърнало в лошо обобщение. Затова ще се огранича да кажа няколко думи за актуалността на Малер. Повод за това е широко разпространената тенденция Малер надменно да се подминава като представител на късния романтизъм или някакъв така наречен преходен феномен – сякаш значителното в изкуството е непременно различно. Тази тенденция се дължи на обстоятелството, че дори след сгромолясването на режима, който го прокуди, Малер бе пренебрегван, защото музиката му докосваше прекалено много рани. Истинската му съвременност обаче не трябва да се търси в онова, което той сътвори или с което изпревари времето си.
Малер е съвременен много повече като коректив на сегашното ниво на музиката. Творчеството му съдържа неразкрити по негово време измерения, които той въведе и без които Шьонберг, Берг и Веберн биха били немислими. Понятието прогрес в музиката често грубо се манипулира. Без да бъде отричан направо, той е третиран едностранчиво, от гледна точка на освобождаването на все нови материални пластове, на развитието на методи, към които тези пластове все повече се нагаждат, на растящата интеграция на композирането. Но ако е вярна забележката на Оливие Месиен, че подобен модернизъм днес е достигнал тавана си, то никоя идея, никой метод само по себе си вече не може да се легитимира само чрез новостта си. Всички подобни идеи попадат във вече очертано от слуха пространство. Но новото при Малер е от качествено друг вид. Единствен от големите композитори той възприе, заложи на основата!, спаси онова, което бе станало жертва на едностранчивия прогрес, без никога да отрича в творчеството си неумолимостта на напредъка. Съдържанието на симфониите му не се нарежда в триумфалното шествие на световния духовен елит и силните му батальони. При формулирането на темите Малер се идентифицира човешки, със земното. Както всеки конструктивен композитор след него, Малер не избягва задължението за структуриране на формата. Музиката му твърде вещо, твърде дълбоко вниква в своята материя, за да разберем, че човешкото не се изразява непременно на висок глас, а единствено чрез посредничеството на композицията. Но въпреки цялата конкретна логика на творбите му, които така дръзко се освобождават от абстрактно предписаните, традиционни форми, Малер не се отдава на музикален панлогизъм, на Системата, на затворената в себе си всеобхватност. Tой пръв поставя въпросителен знак на традицията на задължителното композиране, на идеала за една музика, която сякаш може да бъде само такава и никаква друга. Неравните му, изградени далеч една от друга фрази, закрилят случайното и отново го включват в целия контекст на музикалната идея. При него всичко е ново, симфониите му неуморно се обновяват в различен вариант, но за по-консервативното ухо, както и за почитателите му, за които симфониите му са предназначени, се разкрива, че Неочакваното и Внезапното осъществяват точната си функция в общото. Все пак при него общото никога не се налага над отделните образи. Неизчерпаемите промени изпълняват скрити задължения, които подчертават незакрепостените нито за секунда мотиви при първата им проява. Преди много години чешкият композитор Алоис Хаба създаде понятието за свободен композиционен стил. Нашата еманципирана музика, на която са позволени всички тонове, е съхранила малко от тази свобода. Може би тъкмо защото всичко й изглежда позволено, тя така настоятелно обуздава всичко, доколкото е възможно развива всичко от една-единствена същност. А Малер, чието творчество в известно отношение е по-умерено, по-консервативно, отколкото това на Рихард Щраус или Макс Регер, никога не премина границите на тоналността и така чрез този формиращ метод реализира подобен свободен музикален стил, преди той да се превърне в програма. Това придаде на музиката му гъвкавост, ненадмината до днес и последвана от малцина. Срещу единство, което тенденциозно жертва многообразието, като безогледно го подчинява, той запазва точния, традиционния музикален характер, но в същото време свързва характерите както в един голям роман. Малер композира сякаш от основата към върха. Замислените преди това схеми се разпадат. На това той дължи силата на израза, която петдесетгодишното развитие на музиката след смъртта му не можа да постигне. Особено последните му творби: „Песен за Земята” и Девета симфония са болезнено красноречиви, освободени от всякаква чисто афирмативна жестика, всякакво мнимо твърдение за съвременен смисъл. В тях ясно е изразено човешкото страдание. Чрез обективността си те обаче надхвърлят сферата на обикновеното съчувствие. „Песента за Земята” оправдава безмерната претенция на наименованието си, тя е музикален израз на едно влюбено съзнание, без надежда. Може би съществува музика, чиито естетически качества превъзхождат музиката на Малер, музика, без съмнение облагодетелствана от историческия час. Но никоя не изразява по-убедително, по-неподправено състоянието на човечеството, никоя не е по-съвременна. Затова нищо у Малер не трябва да се коригира, а да му се доверим, за да не бъде забравено най-доброто. Дори с неудачите, които той почти не криеше, а с деликатна сила изтъкваше, Густав Малер остава един от големите композитори.
1960 г.
|
18.05.2011 - Сто години от смъртта на Густав Малер
