Публиката също така добре разбира и кои ще станат велики и плаща за тях още преди да са станали велики. То потенциалът си личи.

Едни хора цял живот се жалват от всичко - парите им малко, залата им студена/ топла/ задушна, диригентът много искал от тях, карал ги да свирят, представете си (случаят не е художествена измислица). И същите хора дремят над инструментите, свирят си както си го знаят и очакват публиката да ги аплодира и парите им да са поне като на водачите на групи в NYP.
В същото време едни други хора не се оплакват, гледат на парите като на инвестиция в образованието си, репетират на студено/ топло/ задушно и гък не казват. Имат цел и я следват. За тях "изкуството иска жертви" не е баналност, лишена от съдържание, а начин на живот.
Познавам лично и от двата вида и затова си позволявам да говоря така.

Колкото до нас, чукчите, те хленчещите и скимтящите отдавна станаха за храна на белите мечки. Не сме таланти, но умеем да ценим талантите - надушваме ги както бялата мечка - тюлена :)

ОБАЧЕ, темата е за друго:
За фелдфебелите, които преминават пред строената култура, гледат я важно и мръснишката изпод генералската фуражка и мърморят, че тромбоните не свирели с еднакви движения, че цигулките не са боядисани еднакво и някои са по-големи от други (я марш да ги поокастрят, да махнат там едни 15% и бегом обратно в строя), че има едни тарикати, дето се спотайват и не свирят заедно с другите, а само от време на време, че онова момченце на тъпаните не удря равномерно и изобщо за чий х** са му толкова тъпана, като и един е достатъчен...

Ей за това е темата - за пришибейщината на унтерофицерите.

Рибата не мисли, рибата знае ("Аризонска мечта")