Просто защото въпросната цветарка до Попа ми харесваше, смятах че и останалите момчета и мъже я харесват. Впрочем, това очевидно бе факт - тя имаше доста мъже-приятели; и у някои от моята момчешка компания предизвикваше явен (но несподелян) интерес. Та не бих се съгласил, че у нас хората с увреждания се харесват по-малко, а бих казал че това харесване не получава гласност, че се крие. (Уви, възрастовата разлика между нея и мене бе 20 и повече години, та бе немислимо да действам по подбудите си. Ето ми извинението...) Съгласен съм, че у нас предразсъдъците имат по-голяма сила.

Душевната й сила, спокойствието и дори веселостта й, невероятната упоритост да води нормален и полезен живот бяха достатъчно силно въздействащи. Така си обяснявах привличането си към нея. Но психиката е странно нещо и омесва уж душевното обаяние (вашето “въпреки”) с физическото желание (“поради”-то, което приписвате на devotee-тата). Още повече, че към душевните качества в нейния случай се прибавяше физическа красота и грация. А оттам до имагинерните разголвания, водещи до неминуемото сблъскване с факта, че тя имаше един крак, разстоянието е кратко. Оттам пък разстоянието до “дивотии”-ските мисли (чудесно звучи тая дума devotee на български!) също бе кратко.

В тая връзка, струва ми се, би било интересно да проследим къде водят двата аргумента - за това да бъдат харесвани хората с увреждания въпреки уврежданията си, спрямо за това да бъдат харесвани заради уврежданията си.

Ако имах увреждане и научех, че съм харесван (с всичките полови препратки на думата “харесван”) въпреки него, наред с поласкаването бих се и обидил. Щом увреждането е част от мен, а ме харесват въпреки него, значи не ме харесват изцяло и начисто. Лошо!

Ако пък ме харесват заради увреждането, пак бих се уплашил. Що за странни хора могат да ме желаят по чисто физически признаци, без да ме опознаят. (Макар, че мъжете са си способни на именно това чисто физическо реагиране, което пък причинява болка на жените... Но стига с тези екзистенциални отклонения!) Бих се чувствал просто като придатък към увреждането си. Пак лошо!

Та “златната среда” и тук има място. Но както и да въртя аргумента в главата си, тая “златна среда” пада някъде в кварталите на умерените “дивотии”. Да, екстремните “дивотии” са отблъскващи фетишизатори на уврежданията, които ги възбуждат. Но пък онези, които не са “дивотии”, а ухажват партньори с увреждания въпреки тези увреждания ми напомнят на едновремешните комунисти, които водеха булки, одобрени “по класово-партийни критерии”. Напомня ми и за случаи, в които мои познати са сключвали бракове с най-близки приятели (приятелки) и чак после са откривали, че в най-интимните моменти присъствието (отсъствието) на страст е много важно, и че в повечето платонически приятелства именно страстта липсва.

Много дълго стана, а го и доизяснявах на себе си пишейки, но просто исках да кажа - за да може връзка между човек с увреждане и такъв (такава) без увреждане да е пълноценна, в нея май трябва да има и малко “дивотия”. Но нищо чудно да не сте съгласни и да намерите, че съм прекалено субективен.