|
СПОМЕН ЗА ГЕРГАНА
За пръв път я видях някъде през 1984 или 1985 г. Тъкмо се бях уволнил от
казармата.
Мотаех се край пазара "Иван Вазов", когато я мернах. Беше средна на ръст,
слабичка и с прекрасна руса коса, вързана на опашка. Облечена беше изцяло в
черно - явно много добре умееше да съчетава цвета на косата и дрехите си.
Полата й бе доста дълга, някъде до средата между коленете и глезена на левия й
крак.
Десният й крак бе доста по-къс от левия, някъде с 15 сантиметра. Изобщо не
можеше да стигне до земята.
Но най-много ме впечатли това, че късият крак беше бос. Беше през лятото.
Левият крак бе с прекрасна черна обувка с много висок ток, отворена отпред.
Ноктите и на двата крака бяха лакирани в яркочервено.
Десният крак висеше, но глезенът му се виждаше великолепно. Тя вървеше с леки,
алуминиеви патерици, с които си служеше много сръчно. Явно от доста време беше
закъсала с крака, че как иначе?
И докато се чудех как да усмиря туптенето на сърцето ми, тя изчезна.
Следващата събота пак отидох към пазара "Иван Вазов", макар да живеех чак в
"Младост". Цял ден се мотах, изпих сигуро 5 литра бира, преди тя пак да се
появи. Беше абсолютно същата - с висока обувка на левия крак, десният виси
безжизнен, ноктите лакирани, изцяло в червено.
Този път успях да видя и лицето й. Не че беше кой знае каква красавица, но
излъчваше чар. На видима възраст бе към 35 години.
Реших да я последвам отдалече. Тя се отправи по посока на "Витошка" със завидна
бързина. Внезапно се спря да приказва с някаква приятелка. Аз бях на 15-ина
метра назад, притеснен и уплашен спрях и се извърнах, да не би да ме разберат.
Правя се, уж че чакам някого.
След няколко минути се обърнах и я видях в края на улицата. И докато я стигна,
тя зави наляво, по трамвайните релси. Като стигнах и аз дотам, от нея вече
нямаше следа.
Иска ли питане, следващата събота пак цъфнах на пазара. Каква бе изненадата ми,
когато я видях, но този път с обут десен крак. Всъщност и двата крака бяха
обути с някакви високи обувки въпреки адската жега. Нещо като войнишки кубинки.
Този път обаче заедно с нея бе възрастна жена. Изглежда беше майка й, косата й
беше бяла, вероятно някога също е била руса.
Пак тръгнах след нея, т.е. този път след тях. Много често обаче те се спираха.
Момичето с патериците често ръкомахаше, изглежда, че спореше. Просто не можеше
да жестикулира, без да спре, иначе ще изтърве патериците.
Бях далече и не можах да чуя думите. Стори ми се само, че по едно време майката
произнесе името "Гери". Така реших, че младата дама с патериците трябва да се
казва така, т.е. Гергана. От този момент тя стана за мене Гери.
И така всяка събота отивах на пазара "Иван Вазов". Неизменно виждах Гери.
Винаги се появяваше в ранния следобед. Неизменно с черната рокля. Кога с
вероятната си майка, кога сама.
Разлика имаше само в обувките. Когато десният крак бе бос, левият винаги бе с
разкошната отворена обувка с висок ток. Ако и двата крака бяха обути, бяха
неизменно с кубинките. Но дори така десният никога не стигаше до земята.
Лятото мина, дойде есента. неизменно посещавах пазара "Иван Вазов" в съботните
дни. И пак се явяваше винаги Гери. Този път обаче отворената обувка отстъпи
място на затворена, но винаги с висок ток - в случаите, че десният крак беше
бос. Е, вече не бе съвсем бос, слагаше чорапогащник.
Чак през декември, снегът още не беше паднал, установих, че Гери ходи с бос
десен крак само тогава, когато е сама. А когато е с майка си, навлича кубинките.
Забелязах и разлика в походката. Когато бе с бос крак, тя вървеше, сякаш
танцуваше - като някоя примабалерина. С кубинките обаче сякаш ходенето й
доставяше мъчения.
Нямаше кого да питам за Гери, не вървеше, нали ще ме вземат за маниак. Тя със
сигурност познаваше хората на пазара, виждах я онякога да се спира да приказва
с някои от продавачките.
През зимата Гери престана да се появява. Аз нямах пропусната събота на "Иван
Вазов". Но през пролетта, щом се затопли, тя пак се появи в същия вид.
Веднъж, както се мотаех в очакване на Гери, чух две продавачки да си говорят за
нея, поне така си мисля, макар да не произнесоха никакво име.
"Горката", каза едната бабка. "Колко ли още време ще се мъчи с този крак."
"Майка й не й дава мира", каза другата. Все й пили на главата да й ампутират
крака и да си сложи протеза. Но тя все си мисли, че ще стане някаква
операция..."
В този момент Гери се появи с майка си. Двете жени веднага мвлъкнаха. Но когато
отминаха, продавачките продължиха разговора си.
"Ей, вече десет години я виждам тука, все е така. Кракът й така и не зарасна",
каза едната бабка. Другата мълчеше.
аз проздължавах визитите си на пазара. НАучих вече наизуст част от маршрута на
Гери. Идваше някъде откъм "Емил Марков" с автобус, слизаше на пазара,
продължаваше по трамвая до "Витошка", и завиваше по релсите наляво. И докато
стигна и аз дотам, тя изчезваше.
Следващото ли, по-следващото ли лято на ъгъла при завоя на трамвая направиха
кафене. Реших веднъж да чака Гери там. И тя не само мина оттам, ами и седна в
кафенето. Беше сама и съответно десният крак беше бос. Тя подпря патериците на
масата и кръстоса късия крак върху здравия.
Успях скришом да разгледам видимите части от краката й. Те бяха като изваяни, с
прекрасни глезени. Какво ли й се бе случило, че така го бе закъсала?
Кафенето бе на самообслужване, имаше само продавач. Внезапно чух глас:
Извинете, бихте ли ми взели едно кафе, ще ви го платя. Минаха пет минути,
докато разбера, че вика мене - други клиенти нямаше.
Ича си хас да не й взема кафе. Отказах предложените ми пари. След няколко
настоявания Гери каза: "Добре, следващия път аз ще почерпя." Изпи си кафето,
грабна патериците и си тръгна. След минута и аз изскочих навън, но както
винаги, Гери вече бе изчезнала.
няколко съботи поред ходих в кафенето, за да я види и да ми предложи кафе. Но
нея я нямаше.
Чак следващото лято я видях на пазара. Вече не си спомням дали на мен ми
омръзна да ходя там, дали пък Гери бе престанала да минава.
Така или иначе, тя мина покрай мене с неотразимата си походка, защото беше сама
и десният й крак пак беше бос. Но не ме забеляза и продължи пътя си.
И пак двете продавачки се заприказваха.
"Май нещата тръгнали на зле. Щели да й режат крака", каза едната.
"Не думай, ма!", отвърна другата.
"Говорих с майка й. И то щели да го режат много нависоко, почти без чукан ще
остане и няма да може да си слага протеза."
"Тц-тц-тц, тя омъжена ли е?"
"Не бе, кой ще я вземе такава! А и като й махнат крака, съмсем за нищо няма да
става."
Сърцето ми затуптя като бясно. Тръгнах подир Гери, виждах я в края на улицата.
Но тя пак изчезна зад завоя.
От този ден престанах да я виждам. Ходих редовно на пазара, но от нея нямаше и
следа. Мотаех се и около онези две бабки, но не чух нищо.
Междувременно станаха промени, дойде демокрацията, комунистите бяха натирени,
както казваха от СДС-то. Аз обаче си живеех с мечтата да мерна поне веднъж
Гери. Но тя се бе разтопила в София, дали не се бе преместила някъде? Бяха ли й
отрязали крака, не бяха ли?
Един ден седях в едно от многото нови кафенета, някъде на "Патриарха". Бе ранен
следобед и освен мене нямаше никой.
Внезапно чух глас: Младежо, ще ми донесете ли отвътре едно кафе, ще ви го платя?
Обърнах се и не можах да повярвам на очите си. Гери! Бе седнала на масата, къмв
която бях с гръб. Бе подпряла патериците си, но понеже имаше дълги покривки, не
можах да й видя краката.
Донесох й кафе. Отново отказах да взема парите. Този път обаче тя не каза, че
ще ме почерпи следващия път.
Най-после се осмелих и реших да й припомня как веднъж пихме кафе на завоя при
"Витошка" и пазара "Иван Вазов". "Не си спомням, но сигурно е така. Някога
живеех в района, но е било преди да стане...", започна тя и внезапно млъкна.
"Кое да стане?", запитах аз развълнуван.
"Не, не нищо, обърках се", каза Гери.
Разгледах я поне отстрани. Пак беше изцяло в чмерно,у със същите патерици.
Изражението на лицето й обаче бе визимо променено. Седнах да си пия кафето и с
нетърпение очаквах Гери да стане, за да й видя поне отдалеч краката.
Тя обаче явно не бързаше. После на масата й седна някаква нейна приятелка.
Побъбриха си, посмяха се и след 1 час решиха да стават.
И тогава едва не получих инфаркт.
Гери грабна патериците, изправи се и видях, че десният й крак вече не виси -
него просто го нямаше. На левия крак пак беше сложила разкошна обувка с много
висок ток, отворена, ноктите лакирани в яркочервено. Но само с един крак!
Макар да бе изцяло в черно, този път полата й бе значително по-къса. Тя едва
покриваше коляното. Но не видях никаква следа от чукан.
Сетих се - от онзи разговор на бабичките, когато чух, че ще й режат крака, бяха
минали 6-7 години. И за да не носи протеза, наистина трябва или въобще да няма
чукан, или да е много къс.
Но не можех да хукна подир нея. Трябваше да си платя, иначе щяха да ме бият.
Съответно тръгнах всяка събота към това кафене. Но от Гери - ни следа.
Видях я пак и това бе за последно. Беше през 1998 г. - добре помня, защото
стана вечерта, след като бихме ЦСКА с 5:0. ние - това сме "Левски".
Бях на мача и после отидох при един приятел на "Дондуков", близо до Раковски.
Точно до мен спря едно такси. Вратата до шофьора се отвори, оттам първо се
подадоха две патерици. А после излезе Гери и с грациозна походка се отправи по
посока към ЦУМ.
Тръгнах след нея, но внезапно някой ме потупа по гърба. "Айде бе, Ники, колко
ще те чакаме, вече повръщаме. Чорбата отдавна не са яли такъв бой!"
Беше Емо - най-лютият левскар,когото съм познавал.
успях да проследя само как Гери се отдалечаваше от мен - с един-единствен крак,
с много висок ток, лакирани в яркочервено нокти и с походка като на пантера.
И оттогава само я сънувам. Вече пет години.
|
Разказче
