изведнъж си представих мама, която се опитва с усилие, което може би ще е необходимо нам да си близнем лакътя (но какво ... несравнимо по смисленост начинание) да се качи в "икарус".
и как чува всичките остроумици, които прочетох тук.
нищо, карай... все едно.
всъщност - наистина е все едно.
в едно настроение, когато са, хората (сравнително здравото множество) ту казват на инвалидите "бе кАде си тръгнАла, МА", ту им измислят игриви прозвища.... или просто си имат къде-къде по-важна работа...
естествено е да е... естествено. животът, разбира се, си тече, с радости и неволи, както е удобният шаблон, и какво по-хубаво от това...

което не пречи да ми се струва отвратително.
не казвам, че тук има някой отвратителен.

е... какво... ще изпонамислите някое "политически правилно" наименование за инвалидите и кво... ще им порастат нови ръце и крака ли, що... и, хайде, няма да са "инвалиди", ще са "чубидайки" - дума, напълно лишена от смисъл.
и от догодина няма да казват някому "абе, инвалид такъв..." - като върши нещо нескопосно, а ще му казват "абе, чубидайка такава..."

нещо такова си мислех, като написах, че ми е отвратително.
и не само това, това е на повърхността...

п.с.
МРАЗЯ всичко, което скрупольозно се крие зад всяка тъпа "политическа правилност".
те разни "умствено предизвикани" вече са им измислили на инвалидите как да ги наричат... не било инвалиди, а било "физически предизвикани"... егати... идиотщината!
аз обичам майка си.
тя е е болна и е инвалид. не е нито физически предизвикана, нито неква там... тутурутка, нито... абе... каквото и да си изкълчат околните мозъчната кора да издокарат - все толкова може да ходи тя и да се качва в автобуси и... изобщо.

... а ако ви чуеше - щеше да се разплаче.
знам.