|
[Предупреждавам, че поместеният по-долу текст е дълъг и досаден, както и че съдържа субективни и съвсем не само положителни оценки, което може да подразни, обиди или убеди четящия го в пълната ми умствена несъстоятелност. Извинявам се предварително за негативните емоции, които прочитът на текста би могъл да предизвика.]
Престраших се да поместя тук файлчето с напълно дилетантските ми мишления по филма “Матрицата”, което бях споменал в последната тема за този филм. Реших се на това действие въпреки отношението на space ace и Council (или може би точно заради него, понеже съм си инат), и давайки си сметка, че тук публиката е съставена изключително от хищници, които не прощават на никоя наивна плячка в ареала на киноизкуството. Може да се каже, че поднасям главата си в гората с хищниците като жест на жертвоприношение в тяхна (т.е. ваша) чест. Написаното по-долу все пак е някакъв опит за конструктивна, а не за безсмислена критика, каквато, както space ace и Council правилно забелязаха, заема 100% от съдържанието на моите изказвания. Те двамата несъмнено са запознати из основи с теорията на седмото изкуство (поне за space ace е ясно) и с всичко около “Матрицата”, така че не биха открили по-долу нищо ново, а сигурно и нищо правилно, но от онези от останалите, които проявят геройството да го прочетат, се надявам на снизхождение за невежеството ми относно този филм, станал едно от най-важните явления в киното за последните години.
Пък и къде другаде да разкрия невежествените си “мисли” си по въпроси, отнасящи се до киноизкуството, ако не пред най-добрите в тази област.
Ами, хайде...
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Първо гледане
Място: Модерен театър, зала 3
Време: 10.30 ч., 20.01.00
Едни такива…
Това горното беше резултатът от опита ми да си запиша обърканите мисли след първото гледане на “Матрицата”. Съдбата активно ми попречи тогава, затова след толкова време (20 дни) и събуждания от сън с внезапни (и краткотрайни) проблясъци ще седна да започна сътворяването на една амалгама от спомени от тогавашните (веднага след филма) и последвалите ги… как да ги нарека… умозрения. Задължително е да кажа, че нарочно не съм чел никакви анализи по въпроса [с изключение на малкото неща, поместени в брой 1/2001 на списание “Тера фантастика”, които нямаше как да избегна – бел. 1.2.01], за да си бъдат това чисто моите си глупости.
И така:
Това са неангажиращите никого объркани мисли на един дребен човечец, породени от филма “Матрицата”. Помня, че веднага след филма наистина в главата ми се лутаха всякакви заблудени подобия на мисли, някои от които по случайност бяха попаднали на място, но други – съвсем ненавременни и ненапространствени – като негър на Северния полюс през 12-ти век.
Невърмайнд (Нирвана? Тази мисъл като че ли е от ония, дето са на място), все нещо може да се сглоби от цялата рядка кашица. Или по-скоро да се извае, след съответното придаване на форма?
И след като трябва най-после да кажа нещо съществено, ами (ах, този Пратчет), “Матрицата” можеше да е гениален филм, тъй като не му липсват необходимите съставки за това. Но не е. Защото в този си вид той е компромис – компромис, допуснат, за да бъде гледан от повече хора, от хора, които не носят в себе си и не биха усвоили подобни идейни модели и които следователно трябва да се закачат за нещо друго, за някакви по-познати кукички, за нещо близко на “масовата култура”… Освен това има и обикновени слабости от недоизпипване на сценарий и режисура. За да се аргументирам, трябва да посоча кои моменти от филма ме наведоха на подобни мисли. Това са моменти, носещи белезите на, както казват руснаците, “промах” – пропуск, бъг, слабо място, нарочен компромис (естествено от гледната точка на човек, който си мисли, че е вътре в “идейната матрица” на филма). И най-добре е заедно с тях като контратеза да се спра и на ценните (пак според мен) неща – тези, заради които “Матрицата” е задължителен филм.
Ех, в полусън бях измислил страхотен абзац, но всичко ми изфиряса…
Така. Започвам на дребно, по епизоди. Помните ли момента, в който Нео щеше да бяга от ИИ-тата (още преди да разбере що за стока са)? Той излиза през прозореца по перваза на някаква площадка, от която трябва да се прехвърли на някаква платформа, за да избяга. Хваща се за един вертикален елемент от конструкцията на сградата, който му пречи да стигне до целта. Въпросният вертикален елемент трябва да е метална фасадна колона (струва ми се, от двойно-Т профил). А той се тресе в прегръдката му като разтреперала се девица. Невинен пропуск? Да, но го има.
Въпреки това обаче гореспоменатият епизод от филма има изключително положителен принос към стойността на филма. Тук по чудесен и неочакван начин се нанася удар в зъбите на клишето – не си ли мислехте в този момент, че нашият човек ще се измъкне като по чудо от “лошите” (нарочно слагам лошите в кавички – те май не са чак толкова лоши; но за това – после)? Е, точно в такива авторски решения е голяма част от риска – със сигурност много “средностатистически” зрители са изнедоволничили от това развитие. И затова има компенсации, някои от които – поднесени в самото начало. Беше ли нужно например Тринити да се спаси (временно) от преследващия я агент точно по този начин, когато се гонеха по покривите? Думата ми е, разбира се, за оня скок-свредел, завършил със зловещо строшен прозорец и търкал по стълби. Защо така, след като през останалата част от филма ни убеждаваха, че подобни умения са присъщи на агентите в много по-голяма степен, отколкото на нашите? (Да не говорим, че монтажът при скока беше под всякаква критика.) Е, тук можете да ми скочите с всякакви контрааргументи – че за да избягаш от агент, са нужни точно такива екстраординарни действия, че хората специално са обучени за това, че агентът не успява да види къде изчезва Тринити и т.н. Все пак аз твърдя, че това е доста изкуствен момент – нещо като шоу-кукичка за малките риби от голямото стадо (добре де, пасаж ли, що ли). Е, епизодът завърши прилично, дори готино – с полупотрошената Тринити, заставяща се да скочи на крака след самоубийственото изпълнение. И веднага след това идва един от най-ценните и съдържателни моменти, въпреки че пак е екшъноносен. Няма да се заяждам с начина, по който агентите реагираха на гореказаните действия на Тринити – кога и как успяха да организират нападението с тежкотоварния камион – но съгласете се, че доста загадъчно и интригуващо протече това нападение и още по-загадъчно завърши – в този момент зрителят не знае защо е толкова важно за всяка от страните да стигне първа до телефона, а още по-неразбираем е коментарът на преследвачите: “Излязла е.” Да бе, да, рекох си лично аз тогава, пак евтини дъвки. Ще излезе, ама само на пихтия. И затова двойно по-голямо беше удоволствието ми по-късно, когато стана ясно как се използват телефоните и защо агентите толкова държеха да прегазят горкото момиче – тогава се сетих за този епизод. Ясно е, че не всеки ще впрегне малко мозък да се върне назад и да си спомни аджеба какво е станало преди не знам си колко време, но пък в това се крие и цената на едно худпроизведение.
И сега – малко стоп. За да поднеса едно извинение на всеки, който си е загубил времето да стигне дотук и се чуди дали да си загуби още за нататък. Моля да ми простите за многословния начин на изразяване, но аз си имам една удобна причина за това – простия факт, че привилегията да казват много с малко думи е запазена само за ГОЛЕМИТЕ.
А какво ще кажете за онзи пубертетски епизод, когато нашите двама (цифром – 2) герои изпотрепаха в духа на най-долнопробните екшъни десетки клети полицаи (хора!)? При това сякаш на шега – с демонстрации на артистичност и удоволствие от патакламата! (Операторското майсторство е отделен въпрос.) По-груба кръпка за един смятащ себе си за сериозен филм май не може и да има. А-а, ще кажете, кой твърди, че филмът е сериозен? Просто шоу! Да, ама не! Ако този филм е просто шоу, тогава кои филми са сериозни? “Имате пощ@” и “Титаник” ли? Толкова по-зле за времето, в което живеем, и за нас, които сме във времето, ако е така. Защото не може темата за очакаващото ни бъдеще да е по-малко сериозна от темата за миналото или настоящето, особено сега, когато сме толкова близо до срив в екологичното равновесие на планетата, на която живеем (единствената засега), колкото никога не сме били. И затова според мен един от най-силните моменти в “Матрицата” беше този, в който “лошият” ИИ се беше надвесил над овързания Морфиъс и му разясняваше защо машините ще се разправят с хората. Обърнахте ли въобще внимание на това? Тук беше концентрирана голяма част от смисъла на филма – тази част, която го изважда от рамките на обикновеното кино и дава поводи не само за толкова любимото на днешното поколение тийнейджъри “непосредствено използване на сетивата без влагане на усилия за осмисляне на постъпилата информация” (току-що хрумнала ми формулировка), но и за размисъл. Защото в този момент – в момента, когато агентът обяснява, че само два вида организми на Земята не успяват да постигнат екологично равновесие със средата, в която живеят – вирусите и хората – става ясно, че далеч не всичко е ясно. Изведнъж се разбира, че е възможна и е съвсем логична и друга гледна точка – а не сме ли ние наистина един паразитиращ организъм, който на малко по-високо ниво от това, на което сме свикнали да мислим, води до болестно състояние и в крайна сметка до унищожение тялото, към което се е прикачил? И тогава не са ли машините и техните агенти всъщност лекарите и техните лекарства за изтормозената планета? И не е ли мястото, което ни е отредено в новия ред, точно това, което сме заслужили?
В допълнение към горните разсъждения мога да кажа още две-три неща. Първо, негативното (но пък може би не?) в гореспоменатата сцена беше, че отново, като отпратка за масовата публика, бяха споменати и горките злополучни динозаври; а и още нещо, с което лично аз не съм съгласен – според едно случайно дочуто мнение изказването за вирусите и хората било популистко и недостатъчно сериозно. Второ, продължението на горната сцена доведе до неразбираемата на този етап постъпка на главния агент – конфронтирането със своите, необясненото (поне доколкото си спомням) неудовлетворение от водения начин на живот, желанието за измъкване от настоящото положение. А много е голяма вероятността това да е уловка! Е, какво става с “Всичко е ясно в този филм”? Има какво да се обяснява в следващите серии.
И трето, горните разсъждения попадат в раздела “Параграф 22”: за тези, които смятат, че няма смисъл от такива, подобни смущаващи въздействия не съществуват, а за тези, които ги смятат за важни, те пораждат въпроси без елементарен отговор.
Ами странният образ на Оракула? Как може той да живее във виртуалния свят и в същото време да оказва “истинска” помощ на тези, които се борят срещу него? Какво е Оракула – бъг в матрицата? Троянски кон? Ако е първото, защо предателят не пусна телефона си някъде наблизо до местонахождението му (знаем, че онези бързо се организират)? И как така досега не са го хванали – нали той не е подвижен като нашите супергерои, а е просто една (не много възрастна, което също е бягство от клишето!) обикновена във физическо отношение жена? А във второто не долавям логика, поне засега. Освен ако примерно Матрицата (говоря за Нея като за субект) се надява чрез Оракула да събере на едно място голяма част от “дефектите в кристала” и после чрез агентите да ги отстрани наведнъж. Но пък тогава би трябвало Оракула да е под пълен контрол. Иначе задачата става едно уравнение с две неизвестни, които на свой ред зависят от 4 параметъра (пространството и времето) и множество неизвестни с (малко или много) стохастично поведение (т.е. хората, замесени в случая) и, както виждаме, решението й постоянно се изплъзва на машинните интелекти. А ако те са толкова могъщи, че веднъж са успели да впрегнат практически всички хора в този “кошмар”, не е ли несериозно да не могат да се справят с подобен начин на съпротива?
Тук трябваше да има размишления за други образи във филма – например за това, че (според мен) някои от тях бяха безкрайно интересни, но за съжаление твърде двуизмерно загатнати (а можеха да бъдат разработени много по-добре за сметка на някои излишни ефекти). Образът на – Ключ ли беше? Образът на предателя. Други неща, които не ми харесаха, и такива, които ми. Ще ми трябва обаче второ гледане, понеже нещата много избледняха… Освен това трябваше да има (разбира се, съвсем лаишки) размишления и по други глобални въпроси – за фабулата, видимите и скритите цели на филма, изразните средства, играта на актьорите, някакси изненадалата ме липса на отрицателна политическа нишка, заменена от образа на може би логичния, но неприятен, незначителен, неуместен, блед и неубедителен предател (която нишка според мен щеше да е съвсем уместна в подобен дистопичен сценарий, но пък чиято липса може би хвърля любопитна светлина върху отношенията между хората зад филма и реалната политическа власт в нашия си свят), въпроса дали не трябваше да има повече от два пласта (лично аз не съм удовлетворен от двупластието – неуникалността на даден обект предполага и неговата неограничена множественост), но за всичко това – след второто гледане. Пък кой знае – ако мога да си позволя една плаха прогноза, в следващите епизоди нещата би трябвало да се задълбочат и да загрубеят много повече и (примерно!) да се окаже, че и “машинната” действителност е манипулирана от по-високо ниво – с което ще се влезе вече наистина надълбоко в стила и идеите на великия Филип Дик (на практика в този епизод основните идеи освен от Дик идат и от друг велик – най-вече учен и после писател – Станислав Лем).
Иначе “Матрицата” си е страхотна визия. Нови видове специални ефекти, на моменти страхотна игра с камерата, интересни (макар и недостатъчно балансирани и задълбочено развити) идеи, образи… Е, споменах вече, че според мен пълнотата, задълбочеността и убедителността на повечето от образите търпят немалка критика. А и за толкова много време можеше да се направи далеч по-добър сюжет. (По тези два показателя например “Блейд рънър” е несравнимо по-добър, както и по създадената атмосфера, но той все пак е дело на Ридли Скот, нали?) Но пък съществува образът на Тринити, към която не е пресилено да кажа, че изпитах нещо като влюбване (или по-скоро към Кари-Ан Мос) – тя излъчва онзи особен вид чар, който може би, според някаква моя представа, е форма на “шибуми” (който не е чел книгата, да я прочете – автор Треванян, издателство “Бард”). Така че “Матрицата” е добра история, погледнато буквално.
Но “Матрицата” не е само това. По същата логика, по която “Кухият човек” на Дан Симънс може да се разглежда като книга за любовта (асоциацията с тази книга не е случайна – в нея [може да се приеме, че] едно изключително нещастно човешко полусъщество извършва действие, подобно на машините в “Матрицата” – но действие, представляващо върховен, грандиозен акт на съзидание, на добро), би могло и “Матрицата” да се разглежда като филм за любовта. И какво по-голямо доказателство за това от факта, че именно любовта спаси положението тогава, когато то беше безнадеждно, връщайки живота (!) на героя и вярата и надеждата на хората? (Друг е въпросът доколко всичко това имаше място в твърдата НФ среда на филма. Очаквам в следващите серии да бъде дадено “научно” обяснение [но не неубедителното такова, което случайно прочетох наскоро – бел. 1.2.01].)
Важно е обаче да се направи едно уточнение, което може донякъде да оправдае недъзите на филма (освен факта, че е работа на дебютанти). “Матрицата” е жертва на своето време. Ако беше направена преди 15 или дори само преди 10 години, тя щеше да бъде далеч по-въздействаща, макар и с по-малко специални ефекти, бъдете сигурни. Но сега показността, понижените критерии и стойности на жанра като цяло, от една страна, и на аудиторията му, от друга, полъхът на несериозност взимат своята дан. И резултатът от всичко това е, че филмът не прави впечатлението, което би могъл да прави. Т.е. филмът, за огромно мое съжаление, не е култов…
Едно е сигурно: След този филм животът вече няма да бъде същият, или, както е по-модерно да се казва в наше време, “лайф уил невър би дъ сейм”…
Предпоследна корекция – 7.3.00
Последна – 1.2.01
Можеш да откриеш истината по пътя на логиката само ако вече си я открил без нея.
|
За "Матрицата"
