Сравняваш българската публика с американската, която възприема повечето филми по един… тийнейджърски начин (за което им завиждам понякога). Говорим за зрители от население, в чиито масов вкус влизат „Спасители на плажа”, „Скуби Ду” и „Хана Монтана”. За мен не реакциите на българската публика са прекалено сдържани, а тези на американската твърде емоционални, чак да ти се прииска да влезеш в тяхно кино за да им напомниш, че всичко е само филм.
Друго - за българския зрител гледането на всеки филм на кино (и в частност на всеки дългоочакван такъв) си е предимно индивидуално изживяване. Можеш да отидеш с голяма компания, но след като угасят осветлението вътре в залата си само ти и екрана. Ако трябва да сравнявам с американците бих казал, че на по-дълбоко равнище си личи кой е възпитаван да бъде част от обществото и да се възприема като такъв навсякъде (дори на кино) и кой през последните години е бил член от нация, в което индивидуализмът се превръща в норма едва ли не. Ако изръкопляскам на някоя силна сцена или актьорско изпълнение след края на филма, както често (но не достатъчно често, за съжаление) ми се случва в домашни условия може да остана сам в ентусиазма си, може и някой друг да прихване, но в никой случай няма да се почувствам част от масата, както е при янките.
Трето – за филмите, които споменаваш, на Запад разпространителите организират мащабни мероприятия преди премиерите. При такъв своеобразен тийм-билдинг как няма да отиде надъхан зрителя и да се държи като футболен фен на Вечното дерби в по-културен вариант. А за България какво да говорим – споменавам само организацията за премиерата на последния „X-men”.
Ето още нещо уместно по темата "

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите