Е, най-после се разходих до новия варненски мол, за да позяпам Човека с шапката и плексигласовите извънземни - и така, дойде времето и за моето "авторитетно" мнение.

Първото ми впечатление от дигиталната прожекция беше отрицателно – образът ми се видя прекалено изчистен, плосък и стерилен. Нещо не успях да възприема киното без лента. Явно съм старомоден – като почитателите на грамофонните плочи, на които пукането на записа напомня пращенето на дървата в камината... А може би екранът беше прекалено голям и се усещаше едно неприятно трепкане на образите, когато те се движеха твърде бързо.

Филмът започна интересно с оная къртица, но веднага превключи на най-висока скорост и така - до края... Нямаше празно, нямаше милост! Много шумотевица, пукотевица и много музика, но без някаква забележима нова тема. През първата половина действието беше все пак стегнато и пестеливо, та дори си помислих, че това може да се окаже най-добрият филм за Инди. Обаче... Препратките бяха наистина много - беше цитирано половината творчество на Спилбърг, а също и редица класически произведения на киното, като например "Казабланка", "Тарзан", "Мините на цар Соломон”, "Дивият", "Пришълецът” и ред други, част от които вероятно не съм гледал. Все пак ми беше интересно да видя как продуцентът Лукас е развил своеобразната си антология на холивудското комерсиално кино. За съжаление, предишните епизоди някакси успяваха да надскочат нивото на кича и посредствеността (може и да си въобразявам), но този смело се носеше по вълните...

Нелесната задача да се пренесе един свръхуспешен филмов герой, с почти 30-годишна давност, в съвремието (какво съвремие - действието се развиваше преди половин век!) беше изпълнена на пръв поглед успешно. 66-годишният Харисън Форд въобще не беше загубил очарованието си, а напротив, но точно това му предимство беше преекспонирано – типично по холивудски – без мяра. Видяхме най-супергероичния Индиана Джоунс – и може би точно тук беше голямата грешка на създателите му, защото персонажът видимо започна да се дехуманизира. Преди той беше един симпатичен, нахакан неудачник с брилянтен ум и лош късмет, но сега като че ли се бе превърнал в застарял, изперкал бабаит, кривящ лицето си в малоумни гримаси и вършещ куп щуротии и циркаджилъци. Ако и самият Харисън не полагаше такива неистови усилия да се прави на Индиана, нещата можеха да бъдат значително по-добре.

Атомния взрив го преглътнах, но търкалящият се обитаем хладилник ми дойде в повече. Препратката към ония тъпи образователни филмчета от 50-те години, в които разни костенурки децата учат как да се предпазват от ядрена атака, беше повече от ясна. Към средата на филма обаче намигането и самоцитатничеството взеха такива застрашителни размери, та се притесних да не би Спилбърг и Лукас да са получили конюнктивит. Определено екшънът надвиши нормата ми на възприятие и на екрана взеха да се случват толкова много неща за единица време, че в един момент ми стана безразлично какви са те. Сюжетът, доколкото можеше да се говори за такъв, започна да ми се изплъзва, а филмът така се точеше и точеше, та ми се стори поне два пъти по-дълъг от останалите серии...

Отдавна е явно, че в самобитното филмово творчество на Лукас (като автор на идеята) водещ мотив е митологията – по-скоро някаква свободна компилация от древни и по-нови митове, легенди и клишета. И понеже в новия епизод главният герой се налагаше да бъде осъвременен, беше абсолютно логично да се стигне и до „митологията” на току-що отминалия 20-и век – студената война, ядреното оръжие, рокендролът и летящите чинии (т.е. извънземните). Всичко това можеше да бъде един чудесен фон за развитието на старите сюжетни линии и завързване на връзките между героите, но беше направено банално и схематично. Образите бяха представени почти карикатурно, без кой знае какъв реализъм и мотивация на действията им, а вместо характери и реални човешки емоции, в повечето случаи гледахме някакви пулещи се физиономии. Драматургията направо си липсваше, диалозите бяха почти символични, а сюжетът бе сведен до поредица от случки, които би трябвало да ни накарат да съпреживяваме, ама не би. Очаквах многобройните побоища и преследвания да бъдат балансирани с някаква доза романтика, както в старите части на поредицата, но с неудовлетворение установих, че такава просто няма... А сцената със сватбата беше толкова изкуствено пришита, че някой трябва да ми обясни как се стигна до тая работа...

Да, това беше филм за Индиана Джоунс, но не за „моя” Инди... Да, отново усетих тръпката от бясно движещите се военни машини и гнусните гадинки, но не беше останало нищо от някогашните елегантни флиртчета и любовни закачки. Чарът на героя просто си беше отишъл... Хем дърт, хем тръгнал да се жени - хайде бе! Да, на места и аз се смях искрено, но вицът нещо се беше изтъркал... На излизане от салона, на лицето ми нямаше дори и половин усмивка... И друго, което е показателно: не изпитах абсолютно никакво желание да гледам това чудо втори път!

Не бе, филмът не е лош като такъв, но той носеше усещането по-скоро за един бонус-диск към първите три, отколкото на някакво самостоятелно произведение. Той е нещо като подарък за старите хард-фенове, но си мисля, че един млад зрител, който не е гледал предишните филми, няма да разбере нищо от препратките и половината от действието ще му остане абсолютно мътно. Нещо повече, ако аз бях такъв зрител, въобще нямаше да има никакъв шанс да харесам този приключенски-митологичен тюрлю-гювеч... Не бих твърдял, че четвъртият филм е бил излишен – все пак беше интересно да се проследи продължението на историите на героите, но на мен лично той не донесе нищо особено, без което да не мога да спя. Ех, къде е сега Лари Каздън?... И кой дявол накара Лукас и Спилбърг да възкресяват отдавна мъртвия, мумифициран и вампирясал приключенски жанр, та да го превърнат накрая в негова карикатура и собствено отрицание?!

----------
Дограмата ми хлопа!

Редактирано от cineman на 27.06.08 03:47.