Ще се опитам да излеза от кожата си на 10 годишно Хлапе, и ще ти разкажа специално на тебе (тъй като пожела да се учиш, даже и повтори) как видях този филм (даже ще пиша на кирилица, за да не ти се потят очилата от напрежение):

Героят на Антъни Хопкинс – Птолемей – се връща в младежките си спомени за да разкаже историята на едно объркано момче от смесено и разбито семейство - очевидна проекция на душевните травми от собственото детство на режисьора. Така вместо да ни покаже един легендарен владетел, Стоун с върховен цинизъм ни шокира с един жалък Александър - слаб, безличен, комичен, раздиран от съмнения, вина, несигурност. Тричасова персонална трагедия на един неразбран самотник, който повече мисли (т.е. СЕ мисли – за велик) отколкото действа, а когато действа не мисли. Една приказка за посредствен младеж с положение, който омагьосан от лудата си майка (Джоли) се мисли за божествен, красив, смел и надарен.

Очакванията ни за драматично пътуване в древността се изместват от лирично-комичното начало - още в първото уникално по своята патетичност обръщение на Александър към своите войски – жалък хриплив новобранец пораждащ не респект, съжаление и снизхождение – така ли ще надъха армии? Така ли ще управлява империя...С измъчените крясъци на слабия си гласец (защо реквизиторите не бяха осигурили фуния?) неизбежно създава сладка носталгия по Ахиловото (Пит-овото) “IS THERE NO ONE ELSE!!!”

Прекрасно е и противопоставянето на Филип и Александър. От двете страни на везните са поставени женкар и алкохолик, и педал в пълния смисъл на тази дума (защото има разлика между това, да си хомо- или би-сексуален по сексуална ориентация и това, да се държиш като п*тка). Блестящо.

Вместо героичните му подвизи, режисьорът се бил съсредоточил върху самата личност на Александър и мирогледа му – оригинално, безспорно. Но не е ли вече прекалено Александър да се представи като пораснало дете с неизлекувани детски прищявки и инат, импулсивно и по-скоро твърдоглаво, отколкото дръзко и последователно. Безстрашният завоевател се превръща пред очите ни в “лунен пътешественик”, чийто мотиви да “покорява” нови земи се крият в фантазьорското съзнание на един авантюрист-мечтател. “Ей го океана бе, там зад планината, айде още малко, нидейте сега се отказва, що така правитеее...”

Едно 3 часово пътуване и лутане на героя, в края на което Александър така и не успява да намери себе си и да се помири със света, режисьорът така и не благоволява да намали невротизма на обърканата му душа, но за сметка на това успява да докара публиката до почти аналогична обърквация и невротичност. И до въпроса: с какво импулсивността и без-разсъдъкът на един младеж са героични?

Тук съвсем няма да се отнасям повече и да развивам теории за абсурдността да се развие целия живот на Александър в 3 часов низ от епизоди без обща идея, без кулминационни момент и фокус. Освен претенциите да обхваща всички важни събития от живот му, в тези 3 часа са вмъкнати още:
- набързичко преразказани легендички за въвеждане на игнорантния американски зрител в имена, събития, и легенди от миналото (като прометей, ахил,...), на които по време на повествованието ще базира мечтанията си Александър.
- съмнителни по своята важност в разказа младежи и техните бащи, които инстинктивно се опитваш да следиш, и да им отредиш смислено място. Единствен Хефестион отчете присъствието си, достойно. (ако отрежем хомосексуалността от филма, ще го лишим от единствената добра линия).

Колкото повече се връщам към това последно Стоуново произведение, толкова по-старателна ставам съзнателно да си наложа хуморът като единствения възможен подход и поглед. И се извинявам че не мога да построя зряла критика и да изтъкна систематично недостатъците на филма. Трудно е, когато има малко положителни точки на които да се опреш (като Вангелис, ок), почти невъзможно. Като да зашиваш дупките на мрежа...