Това, което лично мен докосна и развълнува в този филм: историята на самотния човек, интроверта, който предпочита да предпочита да живее в интензивен въображаем свят, отколкото да установи контакт с околните /в този смисъл сценарият е достатъчно целенасочен/; начина, по който са представени дребните неща от живота, които в този въображаем свят изглеждат необикновени /механика на фотокабинките, например/; герои, които всеки човек може да срещне в реалния живот, харектеризирани прекрасно с някой малък детайл; необичайният флирт между Амели и Нино; дори още въвеждащите кадри, където смъртта е изобразена чрез разпльоканата на асфалта муха... Мога да изброявам още дълго. Искрено съжелявам, ако някой е пропуснал всичко това докато е разсъждавал, къде е поставена камерата! Не бих казала, че на филма му липсва действие, освен ако човек не обича да гледа как някой супермен спасява света за 15 минути или как добрите побеждават лошите /на фона на подобни филми, Амели наистина изглежда невероятен/. Харесаха ми и цветните, но в действителност простички декори, както и липсата на помпозност, каквато се среща в холивудските филми. На мен също по принцип не ми допада гласът зад кадър, но в случая той ми се стори ненатрапчив и много полезен. Не мога да кажа, че филма е супер изключителен или носи някаква философска истина за живота, но в сравнение с масата филми на пазара, определено си заслужава да се види!
Като филм, който тъпче на едно място във втората част бих определила Lost in Translation - има много силно начало, но цялата ситуация става ясна още тогава и е излишно да гледаш по-нататък.