Току-що гледах филма. С отлични впечатления съм от българските актьори в него. Пилат Понтийски просто не може да бъде друг освен този, който Христо Наумов Шопов пресъздава на екрана. Не знаех, че Наум Шопов имал син, и то не по-малко талантлив от баща си. Много се радвам, че вече има българин с такава отговорна роля в световна суперпродукция. Желая му големи бъдещи успехи, които той без съмнение заслужава и ще има.

Джон (Йоан) на другия Христо – Христо Живков – е също много добре изграден, въпреки, че май не му е дадено да изрече и една дума, с такова впечатление останах.

Филмът, като изключим спорното графично изображение на насилието, е направен като цяло много добре, което не е неочаквано, като се има пред вид кой е режисьорът и с какъв екип е работено. Актьорският състав е подбран много подходящо. Може да се поспори дали не се прекалява със забавените каданси като метод за внушение, но иначе като композиция е, ако не безупречен, просто е на едно много завидно ниво.

Ако търсим принос на филма в темата за Христос в киното, струва ми се, това е специфичният прочит на мъките Христови, които Мел Гибсън е направил. То това също не би трябвало да е неочаквано, защото още заглавието обявява темата, която ще се разработва. Трябва обаче да се види самият филм, за да се оцени, че Христос този път не е представен като оня чистичък, сувенирен Христос с декоративния трънен венец, когото поставят на кръста, за да умре за нас. Май така сме свикнали да го виждаме (поне аз) в илюстрациите към библейски книжки или в познатите ни икони и картини от стари и млади автори. Съвсем не. Христос във филма е представен като една bloody mess още в самото начало на залавянето му. И това малтретиране и превръщането му във все по-кърваво зрелище продължава през целия филм и е, като че ли, поантата във филма. Това е, което трябва да се запомни, това е, което може би не сме знаели за последните часове на Христос и Мел Гибсън иска да ни демонстрира повече от нагледно. Всичко останало във филма като че ли е подчинено на този принос. Разбира се, чуват се познатите слова на Спасителя, явяват се известни елементи от учението му, като реминисценции тук и там. Основното обаче е кървавото физическо страдание, непосилно за никой човек и никъде досега не пресъздавано по такъв директен начин.

И човек се пита, този наш свят, изпълнен с толкова реално насилие, с толкова виртуално насилие от малките и големите екрани, интернетните зали, че вече и в детските книжки дори, толкова ли е обезчувствил сетивата ни, че се налага извечните идеи за мир и любов да се инжектират в масовото съзнание само чрез допинга на драстични кървави сцени граничещи с открит садизъм. Сякаш вече тъпанчетата на сетивата ни са оглушели за тихите, естетични послания, та трябва за всичко да се крещи с експлицитни илюстрации на насилие. Това ли е накарало Гибсън да оформи по този кървав начин посланието си? Кое е наложило точно в този момент да се припомнят, и то по такъв драстичен начин сцените с които е закърмен всеки християнин? Остават много въпроси след филма, признак за това, че филмът е добър, ще каже някой. Да оставим времето да отсъди …

Утре (вече днес) ще гледаме раздаването на тазгодишните Оскари и това ме подсеща – дали догодина ще видим The Passion of the Christ сред победителите?

Редактирано от koй на 29.02.04 09:19.