|
Преди няколко дни официално излезе от печат българския превод на "Юдейската война" от Йосиф Флавий. Това според мен е едно от най-важните преводачески и книгоиздателски събития у нас в последните години, особено за хора с интереси към историята на християнството, юдаизма и средиземноморската античност. Няма да се спирам върху качеството на превода, което е що-годе сносно, сравнено с достъпните ми английски и руски преводи, но мимоходом ще отбележа два големи минуса: 1) липсата на съвременен академичен послеслов и прекалено кратките и пестеливи обяснителни бележки към оригиналния текст, които са крайно недостатъчни за осветляване на културно-историческия контекст, необходим за разбирането на основните моменти в съчинението; 2) станалото вече запазена марка на изд. "Изток-Запад" преакцентиране върху луксозната външна корица и размера за сметка качеството на хартията на същинското книжно тяло, която е неприятно шуплива, нехомогенна и дебела. Ще се спра обаче по-подробно на историческата и културна значимост на самото произведение, независимо от конкретното му нашенско издание, тъй като българоезичната информация за него е твърде оскъдна.
Йосиф Флавий пише "Юдейската война" около 75 г. сл. Хр. В това обемно историческо, според тогавашните стандарти, съчинение се описва въстанието на Юдея срещу Рим (66-73 г.) и последвалото му брутално потушаване от римските войски, включващо плячкосването на Йерусалим, унищожаването на Иродовия храм и убиването и отвеждането в плен на повечето местни жители. Книгата включва ярки сцени на Римски военни действия и на огромното страдание на обсадените в Йерусалим жители, вкл. брутални сцени на детеубийство и канибализъм и, навярно най-запомнящата се, на масовото самоубийство на последните останали юдейски въстаници в крепостта Масада през 73 г.
Самият Йосиф е член на тогавашния юдейски елит, но след несполуката си като юдейски водач срещу римляните и малко преди тази война приема римско гражданство и става протеже на бъдещия император Веспасиан Флавий, от който получава римската си фамилия. Основната аудитория, за която пише, са тогавашните елинизирани юдеи, жители на Римската империя. Целта му е предимно идеологическа и пропагандна - поука и назидание, изказани с братско съчувствие, за това, какво се случва с неговите размирни сънародници, които въстават срещу справедливата и милостива Империя, въпреки цивилизационния разцвет, който тя им осигурява.
Нямах намерение да възвеличавам делата на сънародниците си, съперничейки си с тези, които възвеличават делата на римляните, а да разкажа точно за делата и на едните, и на другите, и след като се отдам на болката от мъката за нещастието на моята родина, ще й посветя моя разказ. Защото нея я унищожиха вътрешни размирици, тъй като съм чул, че юдейските тирани са докарали и римските войски, и огъня върху храма, свидетел за което е самият император Тит, който го е унищожил. През цялата война той е проявявал милост към народа, който е ставал жертва на насилие от страна на бунтовниците, като често е отлагал превземането на града и обсадата и е давал време за разкаяние на виновниците. Ако някой ме обвинява, че говоря обвинително срещу тираните и тяхното разбойничество или че стена поради нещастията на родината си, нека го отдаде на моята болка противно на закона на историята. Нашият град най-много от всички, които са били под римска власт, достигна до най-голям разцвет, но го сполетяха и най-тежки нещастия. Струва ми се, че нито едно нещастие на всички времена не е сравнимо с нещастията на юдеите. (из предговора към “Юдейската война”)
Но в последващото обемно повествование Йосиф последователно излага и множество фактологически детайли, които, съчетани с отличното му познаване на тогавашната юдейска религия и култура, надхвърлят плана на етническите сантименти и придворното слагачество и представляват незаменим исторически извор относно тогавашна Юдея.
След първото поколение читатели юдеите в голяма степен игнорират "Юдейската война" в продължение на следващите няколко века. За разлика от тях, християните от втори век насетне високо ценят това съчинение на Йосиф заради убеждението, че в него се засвидетелства изпълнението на новозаветните пророчества за разрушаването на Йерусалим и Храма като божествено наказание срещу юдеите, отхвърлили Месията. Едва ли самият Йосиф би се съгласил с това последващо тълкуване от страна на нарастващата месианска общност; самият той не споменава нито веднъж в произведенията си Иисус от Назарет или неговите последователи, а търси вината за унищожението на Йерусалим в тиранията и фракционизма на тогавашния юдейски елит. Но наличието на паралели между Йосифовите съчинения и знакови пасажи в Новия Завет е несъмнено. Дотолкова, че някои съвременни изследователи, силно критични спрямо християнските претенции за историческа достоверност на евангелията и за датировката им отпреди втори век, допускат, че някои новозаветни автори (особено авторът на Лука и Деяния) са взаимствали някои конкретни исторически детайли от съчиненията на Йосиф за да придадат допълнителна достоверност на благовестителския си разказ от дистанцията на няколко десетилетия.
Така или иначе, унищожението на Храма през 70 г., преустановяването на единствено легитимното храмово богослужение и жертвоприношение според Тора и свещените юдейски предания, прекъсването на левитската свещеническа приемственост, редуцирането и разпръсването на юдейския елит, е неоспоримият факт на най-голямата общностна травма на древните юдеи и тяхната религия. Нехрамовият, синагоговият, равинският юдаизъм е един от непълноценните, изолационистки и етноцентрични, опити за справяне с тази травма. Официалното имперско Християнство - във вида приет и утвърден от Константин Велики - с идеята си за Църквата като нов, световен Божий народ, без етнически ограничения, с ново свещенство и ново храмостроителство и за Христос като едновременно Цар, Първосвещеник и Жертвен Агнец - е най-пълноценната историческа реакция и най-градивната религиозна сублимация на апокалиптичната юдейско-римска катастрофа, описана от Йосиф.
През средните векове юдейските диаспори преоткриват важността на йосифовото съчинение за тяхната общностна памет, но опосредствано, чрез един сборник с латински парафрази на различни откъси от древни произведения, касаещи юдейския народ, вкл. откъси от "Юдейската война" пълни с преднамерени изкривявания на оригиналния текст, дори промяна на самоличността на автора, който е припознат като Йосиф бен Горион, легендарният предводител на йерусалимския бунт, вместо действителния Йосиф бен Матиас, впоследствие Флавий, предател и римско протеже. И все пак - според съвременния британски историк Мартин Гудман - тъкмо този сборник бил най-важният еврейски исторически учебник през Средновековието. Той бил четен също и от мюсюлманите и етиопските християни. Последните все още го почитат като свещено писание. Влиянието на този идиосинкретичен сборник стига чак до 20 век - например, той вдъхновява бъдещия израелски премиер да промени името си от немскозвучащото Давид Грюн на Давид Бен-Гурион, заемайки името на легендарния бунтовник и мним автор на "Юдейската война".
В по-нови времена читателската история на йосифовото съчинение е още по-разнообразна. Сред англоезичните християни "Юдейската война" си спечелва почитта на автори като Томас Харди, Ръдиард Киплинг и Марк Твен, ползващи се от широко разпространяваните тогава английски преводи. Ген. Лу Уолъс посочва, че книгата е вдъхновила неговия най-популярен роман "Бен-Хур: Приказка за Христос" (1880), който по-късно е преработен в бродуейска пиеса и холивудски филми.
Сред съвременните евреи "Юдейската война" служи за пробен камък в дебатите относно всички аспекти на общностното им съществуване. Йосиф е възхваляван като герой и ролеви модел или обвиняван като предател и колаборационист. Холокостът от Втората световна война допълнително подсилва интереса към Йосиф като свидетел на геноцид и национална трагедия. С основаването на държавата Израел през 1948, "Юдейската война" става един от важните древни текстове, на които новото национално самосъзнание се позовава. Мартин Гудман отбелязва, че подсилваща роля за това изиграват откриването на Свитъците от Мъртво море през 1947 и археологическите разкопки на Масада през 60-те години. Свитъците документират една пиетистка религиозна общност, подобна на описаната от Йосиф общност на есеите, а падането на крепостта Масада е една от най-трагичните сцени в "Юдейската война".
Трудно е днес да си представим колкo голямо е било значението на Йерусалимския храм за юдеите от първи век. И съответно, колко голяма е била общностната им травма, след като той бил напълно сринат от римските войски, предвождани от император Тит Флавий Веспасиан. Мащабите на самата постройка са зашеметяващи дори и за съвременния градски човек. Като основа на храма Ирод изградил масивна платформа от пръст и камък, широка 144 000 квадратни метра - размерът на дванадесет футболни игрища - и висока тридесет и два метра. Тя била поддържана от четири огромни каменни стени, които сами по себе си се явяват забележителна проява на инженерно майсторство. Една от тези поддържащи стени, западната, се е превърнала в най-добре познатата метафора за религиозния Йерусалим - "Стената на плача". В продължение на почти 2000 години евреите са се събирали там, за да скърбят за загубата на храма и да се молят. В резултат, започвайки от най-ранните християни до днешната преса, образите на молещите се пред стената се явяват лесен, идеологически зареден начин за представяне на "евреите". Всъщност самата стена нямала особено религиозно значение по времето на Ирод. Мястото, където днес хората се молят, било просто път край опорната стена на платформата, поддържаща храма. Стената била функционално решение на архитектурния проблем, свързан с платформата, и не била част от самия храм. Но с течение на времето придобила ореол на святост и станала място на дълбоки религиозни чувства.
Днешните християни са разделени по въпроса за това, каква точно е ролята на описаното от Йосиф трагично унищожение на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. От една страна е историческото литургично Християнство, запазило до голяма степен апостолическата приемственост, учения и богослужение от древността. То традиционно изповядва, че с разрушаването на йерусалимския храм от римските войски Божието помазаничество окончателно и безвъзвратно се отнема от плътския Израел и се дава на Христовата Църква. Св. Атанасий Велики, патриарх Александрийски (IV в.), казва за плътските юдеи - "цялото служение на закона беше отнето от тях, и оттогава и завинаги те остават без празник" (ср. Мат. 21:40-43; 23:29-36; 1 Сол. 2:14-16).
От друга страна, сред някои протестантски секти през XIX век, симпатизиращи на националистичните аспирации на все по-образованите и успешни европейски юдеи, се появява новото учение "диспенсационализъм", според което библейският Бог не е оттеглил окончателно благоволението си от плътския Израел, той си остава най-важният и богоизбран народ, но вследствие първоначалното отхвърляне на Месията през първи век Той ги наказва и отхвърля временно, като същевременно отваря скоба в завета си с Авраам и допуска неевреи да се ползват от Неговата благодат; тази инцидентна скоба е Църквата. Днес голяма част от американските "евангелисти" безкритично изповядват това ново учение. Според скорошно изследване на Pew Research Center, 63% от американските "evangelicals" вярват, че съвременната държава Израел има специално място в изпълнението на библейските пророчества.
Днешните водачи на традиционните литургични църкви смирено премълчават темата за окончателното Божие отхвърляне на плътския Израел, засвидетелствано от св. Писание и св. Предание. В противен случай мигом биха ги обвинили в антисемитизъм, което днес, от светско-хуманистична гледна точка, е много по-голям грях, отколкото антихристиянството. И все пак, както Писанието, така и Преданието са категорични, че събитията, описани в "Юдейската война", бележат окончателното отхвръляне на плътския етноцентричен Израел. Божият нов Храм, Църквата, беше установен, когато старият храм беше съборен и напълно разрушен.
Слушай, Израилю... Ако пък не слушаш гласа на Господа, твоя Бог, и не залягаш да изпълняваш всички Негови заповеди и наредби, които ти заповядвам днес, ще дойдат върху тебе и ще те сполетят всички тия проклятия. (...) И както беше драго на Господа да ви струва добро и да ви умножава, така ще бъде драго на Господа да ви изтребва и да ви погубва; и ще бъдете изкоренени от земята, в която отивате да я завладеете. Господ ще те разпръсне между всичките племена от единия край на света да другия край на света; и там ще служиш на други богове, които нито ти си познавал, нито бащите ти, на дърво и камък. Но и всред тези народи не ще намериш покой, нито ще има почивка за стъпалото на ногата ти; но там Господ ще ти даде треперене на сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; и ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверен в живота си. Заран ще думаш: О, да мръкнеше! И вечер ще думаш: О, да съмнеше! Поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите ти ще виждаш. (Вт. 28:63-67)
Горко вам книжници и фарисеи, лицемери; защото зидате гробниците на пророците, и поправяте гробовете на праведните, и казвате: Ние, ако бяхме живели в дните на бащите си, не бихме съучаствували с тях в проливане кръвта на пророците. Така щото свидетелствувате против себе си, че сте синове на онези, които избиха пророците. Допълнете и вие, прочее, мярката на бащите си. Змии! Рожби ехиднини! Как ще избягате от осъждането в пъкъла? Затова, ето Аз изпращам до вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, и други от тях ще биете в синагогите си, и ще ги гоните от град в град; за да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел, до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение. (Мат. 23:29-36)
Когато излизаше от храма, един от Неговите ученици Му каза: Учителю, виж, какви камъни и какви здания! А Иисус му рече: Виждаш ли тези големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не се срине. (Марк 13:1-2)
И когато някои говореха за храма, че е украсен с хубави камъни и с посветени приноси, рече: Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък, който да се не срине. (Лука 21:5-6)
А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава онези, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са всред града нека да излязат вън, а които са в околностите да не влизат в него. Защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано. Горко на непразните и на кърмачките през онези дни! Защото ще има голямо бедствие в страната, и гняв върху тези люде. Те ще паднат под острието на ножа, и ще бъдат откарани плен по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците. (Лука 21:20-24)
Ясният факт е, както казвам, че вече няма цар или пророк, нито Ерусалим, нито жертва, нито видение между тях; въпреки това цялата земя е изпълнена с познание за Бога, и езичниците, оставяйки безбожието, сега прибягват към Бога на Авраам чрез Словото, нашия Господ Иисус Христос. (Св. Атанасий Велики, За Въплъщението)
Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)
|
"Юдейската война" от Йосиф Флавий