|
Отново да препоръчам класическо литературно произведение. Този път това е Тес от рода Д’Ърбървил произведение на Томас Харди
Отново за мен е интересно какво е било достъпно на българските евангелисти в периода на комунизма. А в книгата за Тес откриваме описание на британски "методисти".(така биват наречени в текста). но иначе Калвинисти, евангелски проповедници.
Ейнджъл Клер любимия на Тес е скептик син на проповедник, Поради липсата си на вяра отстъпил от перспективата да е свещеник.
Старият мистър Клер добронамерен но поради калвинизма който изповядва е склонен към предразсъдъци и трудно възприема краварката Тес.
Алек д’Ърбървил изнасилвач покаял се след разговор със стария Клер според Харди от скука лесно изоставя вярата си.
ще прикача някои примери
Старият мистър Клер беше свещеник от оня тип, който рядко се среща през последните двадесетина години. Духовен последовател на Уиклиф, Хус, Лютер и Калвин, евангелист до мозъка на костите, запален проповедник, човек, чийто живот и мисли се отличаваха с апостолска простота — още в ранната си младост той веднаж завинаги бе разрешил сериозните проблеми на съществуването и оттогава насам не си позволяваше повече да разсъждава върху тях. Дори хората от неговото време и от неговата школа го смятаха за краен. От друга страна, и най-отявлените му противници неволно се възхищаваха от неговата праволинейност и от забележителната енергия, с която прилагаше своите принципи и отблъскваше всеки опит да ги критикуват. Той боготвореше Павел от Таре, почиташе свети Йоан, мразеше свети Яков толкова, колкото смееше да си позволи, и имаше смесени чувства по отношение на Тимотей, Тит и Филимон. За него Новият завет беше не толкова завет на Христа, колкото завет на Павел, не толкова учение, колкото опиянение. Неговата вяра в детерминизма почти граничеше с порок, а по своята негативна страна беше близка до философията на отрицанието, до Шопенхауер и Леопарди. Той изпитваше омраза към каноните и строгото съблюдаване на правилата за църковната служба, кълнеше се в тридесет и деветте члена[2] и се смяташе за напълно последователен, какъвто може би наистина беше. Но едно беше сигурно — убежденията му бяха искрени.
Ако узнаеше или можеше да си представи естетическото, чувствено, еретическо удоволствие от живота сред природата и от буйната женственост, което неговият син Ейнджъл изпитваше в долината Вар, той би въстанал срещу него от дъното на душата си. Веднаж, в момент на раздразнение, Ейнджъл бе имал нещастието да заяви на баща си, че за човечеството би било много по-добре, ако религията на съвременната цивилизация бе произлязла от Гърция, а не от Палестина. Отчаянието на баща му беше пълно и сляпо, защото той нито за момент не би могъл да допусне, че в такова едно предположение би могла да се крие даже и една хилядна част от истината, да не говорим за полуистината или за цялата истина. Дълго време след тази случка той държа сурови проповеди на Ейнджъл. Но в сърцето му имаше такава доброта, че той не беше никак злопаметен и затова днес посрещна сина си с искрена и нежна, почти детска усмивка.
Когато Тес тръгна по селската улица, стъпките й отекваха от къщите, сякаш всичко бе измряло. Като наближи центъра на селото, в ехото на стъпките й се примесиха и други звукове — недалеч от пътя тя видя хамбара и се досети, че оттам долита гласът на проповедника. Той се разнасяше така отчетливо в неподвижния чист въздух, че тя скоро започна да долавя думите му, макар че се намираше от задната страна на хамбара. Проповедта, както можеше да се очаква, бе изпълнена в антиномиански дух — опрощаване чрез вярата, както е учил свети Павел. Ораторът излагаше мислите си развълнувано и с въодушевление, но не говореше, а по-скоро декламираше, защото явно не притежаваше способностите на диалектик. Макар че Тес не бе чула началото на проповедта, тя позна какъв е текстът от библията, защото ораторът често повтаряше:
— „О, неразумни галилейци, кой ви заблуди, та не се покорявате на истината — вас, пред чиито очи Исус Христос се роди и бе разпнат!“
Тес се заинтересува от словото, защото проповедникът двойно по-ревностно излагаше идеите на бащата на Ейнджъл. Тя още повече се заинтересува, когато ораторът започна подробно да разказва за собственото си нравствено превъплъщение, за това как стигнал до сегашните си възгледи. Каза, че бил най-големият грешник. Богохулствувал, събирал се с развратници. Но настъпил денят на просветлението и това станало главно благодарение влиянието на един свещеник, когото отначало тежко оскърбил. Думите, които свещеникът му казал, на раздяла, заседнали дълбоко в сърцето му и останали там, докато по божия милост предизвикали у него тази промяна и го направили такъв, какъвто бил сега. Но Тес не бе поразена така много от проповедта, както от гласа, който — колкото и невероятно да изглеждаше това — поразително приличаше на гласа на Алек д’Ърбървил. С изкривено от болезнено напрежение лице тя заобиколи хамбара и мина край вратата. Полегатите лъчи на зимното слънце грееха право срещу широката двойна врата на хамбара. Едното крило бе отворено и лъчите проникваха до проповедника и аудиторията му, сгушили се на завет от северния вятър. Всички слушатели бяха селяни и сред тях тя забеляза човека с кутията червена боя, когото бе срещнала в оня паметен ден. Но цялото й внимание бе насочено към централната фигура — ораторът се бе покачил върху чували с жито, с лице, обърнато към хората и вратата. Беше три часът, слънчевите лъчи го осветяваха изцяло и странното предчувствие, което се породи у Тес и я вцепени още като чу първите му думи, сега вече не бе предположение, а факт. Пред нея стоеше нейният прелъстител.
Той не се бе преобразил, а по-скоро се бе изменил. Предишните му чувствени черти сега излъчваха благочестива страст. От устните му, сякаш създадени да изкушават, сега се ронеха молитви. Червенината на бузите му, която до вчера човек би взел за израз на буен темперамент, днес се бе разгоряла в набожен ентусиазъм, животното се бе превърнало във фанатик, езичникът — в привърженик на апостол Павел. Проницателните живи очи, които по-рано гледаха на нея така повелително, сега горяха с огъня на една едва ли не яростна благочестивост. По-рано, когато не изпълняваха желанията му, той мрачно се мръщеше, а сега лицето му ставаше сурово, когато заклеймяваше някакъв непоправим грешник, който упорствува да се валя в калта.
Чертите на лицето му сякаш роптаеха. По наследство тяхното предназначение е било друго, а сега ги приучваха да изразяват чувства, за каквито природата не ги беше създала. Използуваха ги за нещо по-възвишено, но вместо да се облагородят, те изглеждаха престорени, фалшиви.
И все пак така ли беше наистина? Тя не можеше да си позволи да храни такова неоснователно подозрение. Д’Ърбървил не беше първият грешник, който се отвръща от порока, за да спаси душата си. Защо тя намираше това неестествено у него? Спираше я само установената й за него представа, тъй като слушаше добрите, нови думи, произнасяни от същия лош глас. Колкото по-голям грешник, толкова по-голям светец — не е необходимо да се ровим дълбоко в историята на християнството, за да се убедим в този факт.
Когато тя заговори, в гласа й прозвуча леко презрение.
— А себе си спасихте ли? Хората казват: „Виж себе си, а после гледай другите“.
— Аз не съм направил нищо — равнодушно отвърна той. — Както казвах и на слушателите си, господ направи всичко. Колкото и да ме презираш, Тес, нищо не може да се сравни с презрението, което сам изпитвах към себе си — стария Адам от миналото! Да, ако щеш, вярвай, но това е необикновена история! Мога да ти разкажа как стана моето покръстване: надявам се, че ще проявиш достатъчно интерес поне да ме изслушаш. Сигурно си чувала за свещеника на Еминстър, стария мистър Клер, един от най-последователните борци за своите идеи, един от малкото ревностни хора, останали в църквата. Вярно, той не е толкова ревностен, колкото крайното крило на християните, към което аз принадлежа, но е цяло изключение сред духовенството, защото младите свещеници така разводниха истинските доктрини със софистиката си, че сега от тях е останала само сянка. Различавам се от него единствено по въпроса за църквата и държавата — по тълкуванието на текста „Отдели се от нея и бъди самостоятелна — казва бог“, това е всичко. Зная, че със своята скромност той е спасил повече души в тази страна, отколкото всеки друг. Чувала си за него, нали?
— Да — отвърна тя.
— Преди две-три години той дойде в Трантридж да проповядва от името на някакво мисионерско дружество и аз, какъвто си бях негодяй, го обидих, когато самоотвержено се опита да ме вразуми и да ми покаже верния път. Не ми се разсърди. Само каза, че някой ден ще ме озари светлият дух и че тези, които идват да се подиграват, понякога остават да се молят. В думите му имаше някаква странна сила, те се запечатаха в ума ми. Но най-много ми повлия смъртта на майка ми. Полека-лека започнах да прозирам истината. Оттогава единственото ми желание е да посвещавам ближните си в истината. Точно това се опитвах да направя и днес, макар че едва напоследък започнах да проповядвам в този край. Началните месеци като проповедник прекарах в Северна Англия сред чужди хора, гдето предпочетох да направя първите си неумели опити, за да събера кураж за най-суровото изпитание на човешката откровеност — да проповядвам пред тези, които ме знаят от по-рано и които са били свидетели на моя грешен живот. Ако знаеш, Тес, какво удоволствие е да бичуваш сам себе си, сигурен съм, че…
Макар д’Ърбървил да бе заявил, че нарушавайки обещанието, той само отстъпва от вярата си, думите на Тес — ехо от идеите на Ейнджъл Клер — му бяха направили дълбоко впечатление и след като се раздели с нея, той все още беше под тяхното влияние. Вървеше мълчаливо, сякаш силите му бяха парализирани от една мисъл, която досега не му бе идвала наум — че положението му е непоносимо. Разумът му не бе взел никакво участие в неговото неочаквано покръстване, което вероятно е било само каприз на лекомисления младеж, жадуващ за нови преживявания и временно потиснат от смъртта на майка си.
Капките логика, които Тес вля в морето на неговия ентусиазъм, го смразиха. В главата му се въртяха отчетливите й фрази и той си каза: „Този умник никога не е подозирал, че разкривайки тези истини на Тес, той всъщност проправя пътя ми към нея!“
Независимо от променения вид и облекло посетителят наистина бе Алек д’Ърбървил, доскорошният проповедник. От пръв поглед ставаше ясно, че жаждата му за „светски наслади“ се бе върнала и — доколкото бе възможно за човек, остарял с три-четири години — той отново имаше вид на лекомислен и разюздан субект, какъвто си беше по времето, когато Тес за първи път срещна в него своя обожател и така наречен братовчед.
— Как, окончателно ли се отказахте от проповедите?
Покрай Ейнджъл Клер тя също бе станала неверующа и презираше изблиците на религиозен ентусиазъм, но като всяка жена се поизплаши.
Д’Ърбървил продължи с престорена суровост:
— Окончателно. От деня, в който трябваше да говоря пред пияниците на панаира в Кастърбридж, сложих край на всичките си ангажименти. Само един господ знае какво мислят за мен братята. Ха, ха! Братята! Без съмнение се молят за мен, плачат за мен, защото всъщност те не са лоши хора. Но мен какво ме е грижа? Как мога да продължавам дело, в което вече не вярвам! Та това ще бъде най-гнусно лицемерие! Сред тях бих играл ролята на Химен и Александър, които са били изпратени на сатаната, за да се научат да не богохулствуват. О, как си отмъсти! Срещнах те невинна и те озлочестих. Четири години по-късно ти ме срещаш ентусиазиран християнин и започваш да ми влияеш — може би да ме водиш към гибел! Но, Тес — братовчедке, както те наричах по-рано, не обръщай внимание на приказките ми! Няма защо да си така ужасно загрижена. Разбира се, че не си виновна за това, че си запазила красивото си лице и прекрасната си фигура. Видях те на купата, преди да ме забележиш. Тази тясна роба подчертава фигурата ти, а шапчицата… вие, селските момичета, по-добре да не носите такива шапчици, ако искате да не изпадате в опасност.
******
— В края на краищата раят, който ти можеш да предложиш на човека, не е по-лош от всякакъв друг рай. Но да поговорим сериозно, Тес. — Д’Ърбървил стана и се приближи до нея, като се облегна с лакът върху снопите. — От миналия път насам непрекъснато мисля върху това, което ти ми каза, че той е казвал. Дойдох до заключението, че в тези стари изтъркани заповеди липсва здрав разум. Не мога да си представя как съм могъл да се заразя от ентусиазма на бедния пастор Клер и с такъв жар да се захвана за делото, че да надмина дори самия него. Колкото за това, което ми каза последния път по думите на твоя чуден съпруг — още не знам името му — за някаква си там етическа система без никакви догми, това не е работа за моя ум.
Here’s my heart, O take and seal it,
Seal it for Thy courts above.
|
Тес от рода Д’Ърбървил
