Глишев, не знам дали ще го разбереш, но за много жени (всъщност за всички, но се проявява по различни начини) смърт на дете и ровенето в костите му е ужасно болезнено. Когато бях дете почина петгодишната ми братовчедка. Около 30 години по-късно в същия гроб погребахме баба би. Видях как реагира майка й. Не се плачело на стар гроб ли? За нея тези кости си бяха нейното момиченце. Бяхме дошли по-рано и бяхме хванали момента, когато слагаха старите кости в чували. А бе не мога да ти го опиша.
Първият път, като бидях мумия, беше в Бодемузеум. Бяха мумии на две малки деца и на баща им. Не мога да ти опиша усещането, но в главата ми имаше само една мисъл - поне са с баща си. И това в музей - където никой не ги пипа, никой не се опитва да ги целува или лигави ... където са в тишина и покой, и никой не ги товари с молитви и не им смущава душичките.

Ако митрополитът наистина цели с тези кости да промени настройката на жените към църквата в момента - след недомислицата с инвитрото - определено е на грешен път. Тези хора наистина нямат идея как мислят и как чувстват жените. Последното, което бихме приели, е хора без деца да ни внушават чувство за вина или да се опитват да ни умиляват. Дори и да са искали да покажат, че за тях децата са ценност, това изобщо не го постига. Защото това са чужди деца и отношението към тях на монасите не е като към собствени. За тях те са просто идоли. Мисля, че двайсетина нормални, женени свещеници с по 7 деца (както сливенския поп) бих свършили много по-добра работа в това отношение, отколкото ... монасите и една кутия с костички, с неизвестен произход.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите