Направо си копирам мнението от съседния клуб.

Според мен мощите най-вероятно не са истински, в смисъл, че не са на витлеемските деца, убити по заповед на Ирод. Но са станали истински в един друг смисъл - че вероятно са почитани от много поколения православни. Интересна е историята на тези мощи. Ако се окаже, че са от Средните векове и имат дълга история, те вече са културноисторическа ценност.

И аз смятам, че вероятният брой на жертвите би трябвало да е много по-малък от предполагаемите 14 000. Практически е невъзможно: четиринайсет хиляди момчета под двегодишна възраст в района на едно малко градче на границата на пустинята в I в.? Да не забравяме колко проблематично се четат изобщо старите цифри и конкретно библейските.
Пък и историческото потвърждаване на самото избиване е проблематично. Тук въпросът опира изцяло до вяра. Нямам проблем да вярвам на евангелския текст, но си давам сметка, че не бих могъл да го цитирам в нерелигиозен контекст, тоест просто като безспорен и потвърден исторически извор. По този въпрос моето "вярвам го" има същата тежест като пак моето "не го знам".

Беше зададен въпросът как може да има такова отношение към мощи на деца. Само по себе си това не е проблем. От почти две хиляди години християните почитат всякакви мощи и възхваляват жертвите на гонения и убийства. Жени, деца, старци, мъже в разцвета на силите си: понякога ранните християни са служели службите си едва ли не върху кървящите трупове на загиналите си събратя като върху олтар. Християнството не е лесна и захаросана религия, то не е създадено от викториански дами. В него има много мрачни и сериозни страни, които лесно могат да ни се сторят шокиращи. За мен това е доказателство, че в тази вяра има истински дух. Тези мрачни страни не са самоцел. В крайна сметка не християните са избили почитаните мъченици. Те само почитат паметта им и не забравят жестоката им жибел. Ако някой има захаросаното чувство, че не би трявбало да бъдат разнасяни и почитани мощите на загинали деца, нека този някой погледне "Убийството на младенците" от Джото. Това е ужасяващ стенопис, но чувството в него е дълбоко, силно и истинско. Трагизмът не е чужд на тази религия. Да й го отнемем е все едно да я забраним. Прочетете пак този стих:

"Глас се чува в Рама,
ридание и горчив плач;
Рахил оплаква децата си,
не иска да се утеши,
защото ги няма..."

Който за нещастие е губил дете или който се е вълнувал, когато е чел, да речем, "Обесването на Васил Левски", ще разбере тези думи.

Коля и беся

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите