|
http://spodeli.info/spodeli_info_drugi/edna_luda_360222/#spodeli_comment1
Пише ви една луда жена. На 23 години съм. Преди отричах, че съм луда, но вече аджеба няма накъде. Живея в тристаен апартамент, нямам приятел и то да се чудиш защо. Ще ви разкажа дори как разбрах, че в действителност не съм наред.
Тази сутрин на път към работа през оживените улици на драгата столица до един блок чух силни жално мяукане. В един куп се събрали 4-5 големи котки, а в средата едно мъниче на има-няма 2-3 седмици. (пак коте имам впредвид) Котките го гледат, зяпат ама никоя не го докосва. А то едно малко такова, жалка картинка. Козината му си личи, че ще е дълга, има намек за сплескана муцунка, от което ми щукна, че е полуперсийче. Хората си минаваха покрай тази картинка и заминаваха, ама и аз същата работа. Оставих го там, викам си, че майка му ще си го прибере. Към 6 и половина вечерта вече на път за вкъщи ми щукна да мина пак покрай блока, че да видя какво става с мъника. Сбора на котки вече липсваше, но малкото хилаво бръмбарче още стоеше там, но вече без сила ни да мяучи, ни да стои право. Пльоснало се като парцал, не може да мръдне. И аз нали така ми стана мъчничко, ясно ми стана, че ще умре, ако го оставя та го увих в жилетката си и го замъкнах в нас. И то още като вляза вътре и започва работата. Шошо и Парко идват към мен. Шошо е полудалматинец, а Парко типичен мелез от улицата. Шошо се озова при мен след като пред очите ми го блъсна кола. Шофьорът се омете, а кучето остана да вие по средата на паркинга. Аз го заведох на ветеринар (ейй тогава даже и кола имах) и го оставих уж временно в нас. Ама то временното е най-продължително, нали знаете? Та оправи се той и започнах да пускам обяви да го подарявам ама никой не ми обърна внимание та след двуседмично търсене на нов дом, домът ми стана негов. Парко пък ме проследи от центъра на София та чак до блока ми и когато влизах във входа той застана отперед и тъжни гледаше към прозореца на вратата. Оставих го аз там, но към десет часа ми щукна да изляза на терасата, звънна ми телефона и докато говорех кучето се озова под терасата, седна на земята и май ме гледаше. Така прибрах и него. Имам още 6 котки. Първите две ги взех по обява. Братче и сестриче, порода сиамска. Подаряваха ги, аз тъкмо започнах да живея самостоятелно и копнеех за домашен любимец какъвто не ми бе позволен докато бях при нашите. Та взех си ги и си ги отгледах с много любов. Казват се Кора и Труни. Пипси е улична превъзходна с муцуна подобна на сиамска и дълъг косъм като на персийка. Нея я намерих на терасата си една ранна сутрин. Не че знам как се е озовала там. Питах съседи да не е тяхна, но не беше. Пуснах обяви в нета ама никой не я позна, а тя стана такава добра приятелка с Кора и Труни, че реших да я оставя. Съско пък беше едно малко котенце на 2-3 месеца, когато го видях за първи път пред хранителния магазин до нас. Той ме проследи до нас, влезе си във входа с мен и се самопокани в нас. Труни хич не го харесваше първите дни, но после свикна. За Съско пък дори не си направих труда да пускам обява- улична превъзходна на петна. Аджеба кой ще го вземе се питам аз. После пък един приятел от Пазарджик ми се оплака, че няма кой да се грижи за котаракът му. Той си го беше взел с голямо желание, грижеше се за него с огромна любов, но после в бизнеса му провървя и работата беше много. Пътуванията също и котето оставаше съвсем самичко с дни наред. Беше залиняло, отслабнало, с течение на дните желанието му за живот сякаш изчезваше та се нуждаеше от някой, който да се грижи за него и да му дава необходимите ласки. Ехоо! Познайте кой го взее.. И тъй, Веско се озова при мен. Не мога да кажа, че аз му обръщах кой знае колко повече внимание, но пък си има другари в лицето на другите котки и кучетата. И последния в досегашния колектив е Мъро. Той дойде при мен тази зима, когато го открих захвърлен до коша с боклук. Беше в толкова окаяно състояние, че нямам думи. А до него беше изхвърлено и телце на явно сестричката му... мъртва. Взех го с мен и се погрижих да оцелее. Той беше най-рпболемното коте, което съм взимала. Външно и вътршено имаше паразити, проблеми със слуха също, които няма как да се оправят. Акари в ушите, гъбични инфекции.. абе изобщо същински ужас, но вече е стабилизиран. От него и другите ми котки пострадаха, кучетата се напълниха с бълхи, а да не говоря за апартамента, но с доста препарати нещата се оправиха. И сега дойде реда на новия мъник в групата. Кръстих си го Томи, мъжага смелчага е той. Храня го през три часа със сухо мляко за малко котета. Все още е доста зле, но май има желание за живот. И ей тъй, вече ставам със седем котки и две кучета. Супер! Цял зоопарк си имам и после ако се чудя защо никой мъж не ме желае. Та аз сигурно воня на тези животни вече ама така си ги обичкам всичките. Би ми липсвало всичко: как едва си намирам местенце да легна на леглото докато създанията се боричкат и те за място; как ме посрещат с мяукане и баукане; как копнеят да ги погаля и си дерат гърлата, за да обърна внимание на всеки. Абе всичко ще ми липсва, не мога да ги оставя. Ужас... Ако продължавам така до нийде няма да стигна. А ако ви кажа колко пари пръскам за тези сладури на месец просто ще дойдете сами да ме гръмнете.
Луда съм, знам. О, Боже, по-луда и от най-лудите съм! Трябва да оставя някое друго създание, трябва да им намеря домове, но не мога да си представя живота без тях. Кой ще разхождам в парка, ако не са Шошо и Парко? Как ще живея без миличките ми сиамки? А какво ще правя без уличните ми превъзходни? Ох, болна съм, болна съм.
|
Копирано от друг сайт: "Една луда"
