Вкъщи сме имали котка, откакто се помня. Помня ги по имена всичките - Мара /и синът й Милчо/, Катето, Льольо /най-невероятният сиамец, когото съм виждала/. И това са само тези, които сме си гледали вкъщи във Враца, селските са отделно. Сега там са две - майка и син, и синът е един невероятен сив пухчо. Но понеже имаме и доста трагични преживявания, свързани с котки /не искам да навлизам в подробности/ след сиамеца Льольо бяхме решили да не гледаме повече котки в апартамент. Но сегашните двама сладури просто "ни се случиха" /това, което не съм споменавала никога тук е, че жената, която ни ги донесе, след като казахме, че можем да вземем само едно, каза: "Ами добре тогава, аз ще хвърля другото в контейнера". Това, другото, беше настоящият Геле. Така че и той по същество е една "спасена котка".
За мен също винаги е било много важно отношението на хората около мен към котките. Не всичките ми приятели имат котки, но почти всички обичат котките.
Имаш право, че по-скоро се радваме на котетата като на човешки деца, отколкото обратното. И за мен винаги ще са си котета, особено Гелето - вече са по на три години, а не ги възприемам като "възрастни котараци". А за говоренето с умиление - то не стега, че говоря с умиление, аз се размазвам направо...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите