Така са наплашени уличните - една мама, дето я храня вече много години, никога не дава да я пипна, въпреки че тича и ме посреща, и се търка в краката ми. Дечицата й тичат след нея, и като им сложа храната на едно циментно възвишение, се залисват всички в ядене. Тогава издебвам да опитам да хвана някое от тях - не за друго, ами за кратко да го опипам отзад, за пола. Някои успявам да хвана отгоре, да притисна и да ги милвам за успокоение. Някои обаче не успявам, те се извръщат настрани и с такава стръв забиват нокти, че излизам от двора с кървяща ръка и страшни болки. Толкова жестоко са уплашени и така се съпротивляват, че понякога си мисля - ако това го взема в къщи, дали ще мога да го успокоя? Несъмнено - да, но по-добре е, че са толкова плашливи и агресивни. Които от тях бяха по-кротки, даваха да ги галиш, те бяха и много красиви, впрочем, не оцеляха - не ги видях повече, дано са ги взели, защото никога не ги видях смазани на улицата.
Струва ми се, че каквито и да са причините за един такъв уплах и агресия, в спокойна къщна обстановка няма да продължи. А аз имам един такъв плашлив, изобщо си беше плашлив, само даваше да го пипнеш, като го кърмеше майка му, нещо като групово галене. След това, като стана самостоятелен, дори и укротен, след кастрация, бягаше, криеше се, ако му посегнеш. В продължение на няколко месеца се успокои, все още не е от тези, дето идват сами при теб да се гушкат. Но всяка сутрин, и след като се прибирам от работа, ме посреща, кацнал на някаква височина, която е равна на главата ми - шкаф в коридора, или хладилник. От тази височина си бута енергично носа в моя, понякога доста болезнено в устрема си, търка си главата в моята и мърка енергично.
Всяка любов и търпение се възнаграждават с времето си.