Едно котенце беше на двора с майка си. Майка му я бяхме кръстили Грачка, имаше много дрезгав глас. Една сутрин я намерили мъртва, разкъсана от кучета.
Аз отсъствах тогава от София. Като се върнах, ми разказаха историята и ми показаха малкото котенце, което никой не прибрал и се криело по дупките на зида, толкова беше малко. Съседските деца го взимали за малко при тях, хранели го със сиренце, плачели над него, но родителите му не дали да го приберат.
Аз го взех, сиво тигърче с бяло, женско. Така ми замърка, като го прибрах, че го оставих. Чудех се какво има да му сложа, цяла седмица му викахме - сирачето.
Тогава погледнах в литературата и видях най-известното сираче - Козета. Така я кръстихме Козета. Вече е на 13 години. Живееше много дълго в къщи, роди доста деца, но, родена и отгледана на двора, е волна котка. Излиза и влиза когато поиска. Случва се по няколко месеца да е навън, ражда деца, отглежда ги, загубва ги, но редовно идва под прозорците да я храня.
От няколко месеца се прибра в къщи и не иска да излиза. Има си навиците на домашна котка - знае си тоалетната, чинийките с храна. Може би е вече остаряла, но явно беше родила скоро, а котета нямаше покрай нея, цицките й бяха надути, но като на некърмила, вече с прегоряла кърма.
Остана си Козета. На галено й викаме - Кози. Малко за коза прилича повече името, но така е, като се каращисват френски литературни герои и български котанки.