О, има, има такива животни. Първият ми сиамец, дано почива в мир това невероятно животно, от малко го мъкнехме по вили, морета, села, къде ли не. Познаваше колата и обичаше да се вози. Колко погледи и въздишки сме отнасяли по пътищата. Лягаше отзад до стъклото, просваше се и изглеждаше като плюшена играчка. И сякаш знаеше къде отиваме всеки път. Примерно като наближим вилата той ставаше нетърпелив, започваше да се разхожда из колата. Когато стигнехме там, пръв слизаше той естествено. Обожаваше да ходи на вилата. На морето пък, понеже всяка година ходихме за няколко месеца на едно и също място, той започна и него да познава. Слизаше от колата, влиза в хотела, право по стълбите и пред нашата стая. И там му харесваше, защото имаше огромна тераса, на която сушаха чаршафите на хотела, там обожаваше да търчи, гони гълъби, от нея се качваше и на покрива на хотела. Живя доста свободен живот. Тогава нямаше клетки, нямаше такава паника от моя страна, такова треперене.... Е, почина твърде млад, едва на 10, но поне живя пълноценно.