Съжалявам, че се разрази такава дискусия ЗА и ПРОТИВ кастрацията, но пък моята теория е следната. Откакто се помня вкъщи винаги е имало котка. Не мога да си представя да се прибера вкъщи и да няма живинка, която да се завърти около мен и да не покаже радостта си. По една или друга причина родителите ми пускаха котките на свобода, докато аз ги мъкнех от улицата, защото са гладни или малки. Както и да е. Майката на този котарак (сиамка) мъжът ми я донесе, напъдена явно от "добри" стопани, гладна, мръсна и само кожа и кости. Стана детето вкъщи. Заплодихме я, но котенцата починаха на втория ден. Първата нощ с мъжа ми сме стоели на смени да ги увиваме в памук и под една лампа, само и само да оживеят, защото тя не искаше да ги гледа. Не можахме да ги спасим. Този котарак е второ поколение. Аз съм го израждала и съм го гледала от първия му ден. Гледам го заедно със неговата сестра, сега те имат бебета . Просто хапчетата против разгонване не подействаха. Ето че дойде и малкия. Той сам ме хареса и не се отдели от мен (дойде сам в офиса) Казват че ми бил късмета. Та значи сестрата отива да живее при свекърва ми (тя иска да я гледа с малките), а мъжкарите са при мен.
Няма да избирам между мъжа ми и котките. Не съм похабила толкова нерви и време да го възпитавам, за да стане улична котка или нещо друго, като много добре знам че няма да оцелее. Той никога не е излизал извън входната врата, а и единствено миризмата му сочи за присъствието на котарак вкъщи. Нито прави бели, нито е агресивен, а е и прекрасен баща. Бебетата ги гледа отвсякъде, само дето не може да кърми. Ами, това е. Изборът ми е кастрация и котарака вкъщи.