Примерна тема за Августин:

“Има три времена – сегашно за миналото, сегашно за сегашното и сегашно за бъдещето”

Августин “Изповеди”, книга 11

Несъмнено едно от централните събития в културното развитие на човечеството е налагането на християнската религия и християнската мисловност като основен тип светоглед в/на човечеството. За господството на този мисловен универсум има редица причини – както чисто логически, така и екзистенциално-психологически и културни. Преди всичко християнската религия се налага в епохата на отмиране на античната култура, чиито мисловни конструкции са се изчерпали и не могат да дадат отговор на фундаментални въпроси касаещи съществуването на личността.

Времето на възникване на християнството е същевременно и времето на упадък на Римската империя, една световна държава, която на всеки се е струвала вечна, а се разпада като всичко тленно. Човека се оказва в света на тлението и разрухата и съвсем естествено е да потърси опора във вечното и неизменно битие на християнския Бог. Този Бог е личен и се грижи за съдбата на всеки отделен индивид. Той е личност, с която християнина е в непрекъсната връзка. Бога е творец на всичко видимо и невидимо, като е сътворил човека по свой образ и подобие, следователно човека също е личност имаща възможност за свободен избор и самоопределение. Човекът вече не е подчинен на безличната съдба (космичния закон), както е в античността, а в някакъв смисъл знае и според това търси възможности за вечен живот в Бога. Основни характеристики на човешкото битие са неговата изменчивост и потопеност във времето, докато Бог е вечен. В този смисъл проблема за отношението Бог-човек е същевременно и проблем за отношението вечност-време. Следователно този проблем на пръв поглед онтологически проблем има и своите морални измерения. Християнската философия е морална онтология, и в този смисъл дори най-отвлечените онтологически въпроси в крайна сметка се свеждат до проблема за спасението.

Най-пълното разглеждане на проблема за времето в средновековието е в книга 11 от “Изповеди” на Августин. Той разглежда три основни проблема – относно отношението на времето към битието и началото на времето, относно познанието на времето и неговото измерване. Проблема за времето бива поставен в пряка връзка с учението за креационизма, според което Бог твори света от нищото според свободната Си Воля, Премъдрост и Любов. До акта на творението съществува само Бог и освен нищо друго не съществува. Бог е абсолютно битие, т.е. в Него няма примеси на небитие, следователно Той пребивава винаги по един и същи начин, съвършено подобен е на самия себе си и няма части. Така той е вечен, а не тленен и изменчив. Бог твори света непринуден от нищо външно, защото нищо външно няма и не по силата на някаква вътрешна необходимост (каквато е еманацията на неоплатоническото Единно), а по силата на свободната си Воля. Сътворените неща имат битието си от Бога. Това е принципът на теоцентризма, според който източник на всяко битие е Бог. “Ти, Господи, си създал тези неща. Ти, който си прекрасен и ето, че прекрасни са и те, Ти, който си добър – и ето, че добри са и те, Ти, който си съществуващ – и ето, че съществуват и те.” (IV.6). Бидейки сътворени от нищото, природата на нещата трябва да включва същото това бищо, като недостиг или липса на битие.” Всичко, което произхожда от Бога, произхожда из него (ex ipso) или е от него (de ipso). Онова, което е “из него”, той поражда, това, което е “от него”, той сътворява. Породеното има същата природа като пораждащото: такива са Бог-Отец и роденият от Него Бог-Син, Логосът. Сътвореното пък има същата природа, като това, от което е сътворено, но до сътворението на света не е съществувало нищо освен Бог. Следователно Бог е сътворил света “от нищо” и това “нищо”, от което всичко е създадено, трябва да влиза в природата на сътвореното, т.е. в “сътворената природа”. Поради наличието на нищо, небитие, липса в нещата, те са делими, тленни и изменчиви. Те са не са абсолютно битие. Творейки според Своята Премъдрост, Бог твори според вечните и неизменни идеи, които носят същите характеристики като платоновите, но са включени в Божия Разум. В този смисъл сътворените неща съществуват в два плана: веднъж като Божествената идея и от друга страна, като конкретното времево и изменчиво нещо, явяващо се реализация на идеята.

За Августин е много важно да се разбере същността на времето и вечността, както и тяхното отношение. Изясняването на този проблем води до отговори за отношението между тварното и творящото, между неабсолютното и абсолютното битие. Също така дава отговор на въпроса на манихеите – “Какво е правил Бог преди да направи небето и земята?” (XII.14) – който има за цел да обори принципа creation ex nihilo с тезата, че щом Бог твори света в определен момент (а не по-рано или по-късно), то това става защото в този момент се е породило желание, а щом това желание не е съществувало преди, значи Бог не е неизменчив. А от тук рухва цялата представа за християнският Бог, както разбира се и всички християнски догми. Аргументът на Августин е, че въпросът е неправилно зададен и този, който се опира на него не разбира същността на времето и вечността, които самият Августин се опитва да разбере и обясни.

Вечността е атрибут на Бога. Тя е настояще и се характеризира с устойчивост и неподвижност. “Във вечността нищо не отминава и съществува вечно настояще, докато времето не е никога цялото настояще” (XI.13). Такова съществуване, като абсолютно битие обладава единствено Бог, който напълно и изцяло присъства вечно в настоящето. Неизменчивостта и вечността на Бога го изключва от времето, той стои отвъд всякакво време, в неподвижната вечност. За него няма преди и след това, вечността не може да се мери с времеви интервали. А и времето (както и пространството) съществува единствено със света. То съществува от момента на сътворението и е сътворено от Бога. Ето защо не може да се каже “тогава”, защото преди сътворението времето не съществува, а и Бог е извънвремеви. “Следователно време, не си правил нищо не съществува, понеже самото време Ти си го създал. И времената на Тебе равновечни, не съществуват, понеже Ти оставаш вечен.” (XIV.17).

Августин се опитва да разбере какво представлява това на пръв поглед просто и обикновено нещо времето. “Ако някой ме пита зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная” (XIV.17). А след като минало и бъдеще са небитийни, защото “миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува” (XIV.17), следва че причина за съществуването на настоящето е несъществуващото (миналото и бъдещето) и като чели “времето съществува само защото клони към несъществуване” (XIV.17). Това убеждава Августин в тайнствеността и неразбираемостта на времето. Настоящето, в което ние виждаме не самите минали и бъдещи събития, а техните образи, които съществуват в душата. За разлика от Плотин, за когото времето е единствено субстанциално и метафизично, Августин разглежда понятието време и като психологическо състояние на човека. През душата, която е най-близко до Бога, и която е сътворена за да схваща истината, прехождат необратимо едно след друго впечатления, които остават в нея. Миналото, настоящето и бъдещето време съществуват в човешката душа, която представлява “напрегната и разтеглива внимателност”. Душата обхваща спомените от миналото, преживяването на сегашното о очакването за бъдещето. “В тебе, о, душа моя меря времето” (XVII.36). Следователно измерването на времето е измерване на впечатленията останали в душата. Не съществува дълго минало и дълго настояще, а дълга памет за миналото и дълго очакване за бъдещето, т.е. измерването на времето от духовното възприемане. С това той се противопоставя на разбирането, че измерването на времето се определя от движението на небесните тела или на каквито и да било тела. Движението на небесните тела може да служи за измерване на други неща, но не и на самото време, защото “впечатлението меря, когато меря времената” (XXVII.34).

Времето започва и свършва със света. Историческото време е заключено между две събития – между акта на Божественото творение и Страшният Съд. Това променя цикличната представа за времето от античността, налагайки линейна такава. През античността няма ясно разграничение между време и вечност, сякаш времето се разгръща на фона на вечността. Възприемането на времето е анти-исторично. Няма ясно разбиране за минало, настояще или бъдеще, а съществува представа за вечен кръговрат и повторяемост. В този смисъл идеите за бъдеще и прогрес не съществуват, защото всички събития и неща са предопределени към вечно завръщане. Времето не е необратимо изменение, а вечно повторение. Августин не приема подобно схващане, защото то е несъвместимо с християнската парадигма. Цикличното време не може да обясни историята, то е лоша безкрайност и постоянен регрес, характеризира се с ограничено и затворено битие. За Августин времето е историческо, а историческото време е непрекъснат прогрес – движение от миналото, през настоящето към бъдещето, при което битието не е ограничено по посока на бъдещето, а е винаги открито. Историята се състои от уникални и необратими събития, като например Христовото изкупление на греховете на миналото човечество. Уникалните и необратими събития придават драматичност с вътрешно напрежение, с което християнина възприема субективно времевия поток, защото цел на всеки християнин е да премине в обителта на вечното блаженство на божиите избраници.


p.s. a tova e edna dosta dobra tema v/u problema za izmervane na vremeto pri avgustin. pi4a, koito se e qvqval s neq ima 6-ca

...i iztryska zelenoto dqvol4e ot rykava si...