|
"Кога ше видиш действаща 6 вековна градина в балхарието. Точно никога."
Да, градинарстването нещо хич го нямало цели пет века - пише го в учебниците
по история, а след това сме изнасяли градинари даже за Чехия
Българските градинари -
С това започва въздигането на Лясковец като част от този район. Данъчните и други облекчения, с който се ползвали вакъфските земи дали възможност за стопанско въздигане на района. Към Лясковец започнали да се стичат селяни и от други населени места, в това число и албански изселници. Село Арбанаси също е било включено във вакъфа. Броят на заселниците растял и заобикалящите града земи, макар и да били обработвани много старателно, не можели да изхранват увеличилото се население. Това е времето, когато около 1700 и 1715 година лясковчани засилват своето посещение в Истанбул на работа в гръцките зеленчукови градини, а също така да се спазаряват и да търсят препитание като коняри, хлебари, косачи в султанските имения. Така Истанбул се превръща в най-големият български град на империята. Лясковчани се спазарявали като градинарски работници в зеленчуковите градини на гърците край Истанбул. Занаятът бил тежък, но обичащите земята и земеделския труд българи го обикнали. След известно време, когато посъбрали малко пари някои се опитали да отворят собствени зеленчукови градини. Тази инициатива срещнала ожесточената съпротива на гръцкия градинарски еснаф. Българите разбрали, че за тях няма място край Истанбул и обърнали поглед на запад. Тази част на Европа не е била неизвестна за тях, защото там живеели българите, преселили се от предишните противотурски въстания, с които подържали връзки българските търговци. В това отношение ги подпомогнал търновски търговец, който им казал, че в Румъния около Букурещ и Брашов няма зеленчукови градини. Те тръгнали на запад организирани в така наречени тайфи – семейни роднински групи, единомишленици градинари, които били свързани с родови връзки и добре познавали градинарската професия. Първата спирка на запад била в околностите на Букурещ и Брашов. През Средата на ХІХ век българите проникнали в Унгария. Така постепенно се оформя професията градинар-гурбетчия, която разпилява българските градинари по цяла Европа.
Постепенно лясковските градинари, ”лясковските газди”, както ги наричали тогава, забогатели и започнали да организират всеки своя самостоятелна градина и в нея събирали селяни от околните на Лясковец села като Мерданя, Церова-Кория, Поликраище, Драганово и др.
Според всепризнатия историк на българското гурбетчийско градинарство Цани Гинчев през 1835 г. около Белград е имало 10-12 български градини, а в цяла Сърбия около 90.
В същото време се придвижвали и на запад по територията на Австро-Унгария. Така с времето тези странстващи будни земеделци се явяват представители на нова българска професия – професията на българските градинари-гурбетчии.
Естествено процесът не се е развивал така бързо. Изминали са десетки години на странстване докато името на професията спечели уважение всред останалите българи и тя да стане толкова материално привлекателна, че да заслужава да се напусне дом, родно огнище в името на едно добро препитание.
В Унгария българските градинари са посрещнати благосклонно. Първите искри на недоверие бързо угасват и са заменени от голямото уважение към тези скромни хора, способни да изкарват три пъти повече приходи от парчето земя. В Книгата на Илия Гогев “Драганово” се посочват големите драгановски газди като Тодор Т. Киров, който тръгнал на градинарлък на 11 годишна възраст и усвоил всички тънкости на занаята става един от най-добрите газди в Унгария. Прочути градинари от Драганово са били Йордан Мирчев и Марин К. Мутафов, а Антон Хр. Самсиев станал един от най-известните газди в Татабаня. В Пейч градината на драгановченина Цани Хр. Гогев достигала 300 декара. В Кестхей Иван Н. Ненов наел земя от граф Фещетич в която създал градина с уникален начин на поливане на която обърнали внимание и научните кръгове на унгарската агротехническа наука. Българите от Драганово братя Никола и Илия Ненови работели като сътрудници на научноизследователския институт на проф. Йесенски.
В Будапеща Петър Хаджипетков (Петър Хаджипетков Баблаков) от Поликраище държи три градини: едната е в Зугло наета от граф Фештетич със с 100 души работници, другата е в Кишпещ също със 100 души съкооператори. Петър Хаджипетков е бил добре известен всред унгарското общество. Него унгарците са наричали “крал на унгарските българи”. През 1885 година той дава на българската държава заем от 4,000,000 корони за водене на войната срещу Сърбия. Легендите за него разказват, че половината от къщите на улица Юлюи в Будапеща са били негова собственост Той е един от оснавателите на българската църковна община и участник в създаването на Дружеството на българите в Унгария. Същевременно като кмет в Поликрайще участвува през 1912 година в строежа на прогимназиалното училище “Св.св. Кирил и Методий”. Друг градинар от Поликраище в Кишпещ, е Цаню Владов с 60 души съкооператори, Пеню Бобев от Поликраище прави гардинарлък в Обуда. В по-късните години като големи градинари, вече и на семейна основа се прочуват Петко Джонгов, Величко Каравасилев, Янко Владов, Шишман Гърдев, Тодор Владов и още много други от Поликрайще.
На какво се дължат големите успехи на българските градинари? Преди всичко на новите методи в зеленчукопроизводството, които донасят в Унгария, на новото отношение към този вид земеделска дейност, на добрата организация и не на последно място на изключителното трудолюбие и пестеливост на българина.
Българите първи въвеждат в Унгария зеленчукопроизводство на големи поливни площи, този начин на обработка на земята те са пренесли с хиляди километри от своята далечна прародина Балхара, чрез ранно ястъчно отглеждане на разсадите, което им дава възможност да изкарат по -рано на пазара своята стока и да получават по-добри печалби. Те внасят в Унгария “водното колело”, за черпене на водата от реки и потоци – така нареченото всред унгарците “българско колело” или“ долап” по български, като чрез неговата употреба успяват да подсигурят необходимата вода за отглеждане на зеленчуците. Докато унгарците и швабите поливат растенията един път седмично, то българите поливат всеки ден с много добро познаване кой зеленчук колко вода иска В организираната обработка на градините прилагат принципа на разделяне на земята на лехи, фитари, чрез изграждане на поливни вади, на мъжки и женски кавали. Този вид разпределение на обработваемата земя е известен днес всред унгарците като клетъчна поливна обработка на земята. Учудващо било за унгарците изграждането на главната вада, на начина как с мотиката не притежаващите инженерно образование българи мамели водата и създавали необходимият наклон за нейното протичане до края на вадата. Разделянето на земята на фитари давало възможност за нейното по-пълноценно използване, като във фитарите засаждали едни до други различни зеленчуци, които при своето развитие не си пречели. Например около кавалите засети с моркови засаждали лук или целина. След пълното прибиране на един вид зеленчук веднага засаждали друг, което водело до непрекъснато използване на наторената земя. Това рационално използване на поставените под поливане площи увеличавало още повече ефективността от вложения градинарски труд. Борбата с болестните вредители по зеленчуците водели като изварявали един вид дървесна гъба и с така получения разтвор пръскали заболелите разсади и разсадените зеленчуци.
Първоначално българските градинари пристигали в Унгария организирани в т.н. “градинарски тайфи”.
Как е ставало организирането на “градинарската тайфа”?
Градинарските “тайфи” не са откритие на градинарите-гурбетчии. Те са само нововъдение в градинарската професия на старата славянска традиция на семейната задруга. В българската история са известни организираните семейни групи-тайфи на жетварите от северна към южна България, организирането на овчарските групи на котленските българи за откарване на овчите стада в Добруджа, за които така добре е написал възрожденецът-писател Захари Стоянов. Градинарите само обновяват тази традиция, като прилагат нейните неписани обичайно-семейни правила в една нова, земеделска професия.
Обикновено спазаряването на градинарските работници е ставало през зимните месеци. Газдата, отначало обикновено лясковчанин, добре облечен, който води със себе си за примамка и нагиздената си и облечена по последната мода “бел епок” и “сецесион” съпруга – т.н. “лясковска кокона”, тръгва по селата да спазарява желаещите. Работата започва от селската кръчма, обикновено по коледните празници, с обилна почерпка от негова страна и разхвалване на големите печалби, които ще получат тези които се спазарят да работят с него. След спазаряването се уточнява денят тръгването, като всички пътуват групом. Първоначално за превозно средство се избират параходите по Дунава, поради това че няма ограничения за носения багаж. Пътували са и с така наречената градинарска кола. Ето как описва набирането и пътуването на работниците за градината на дядо му потомъкът от градинарско семейство Димитър Сърнев от Поликраище.
Георги Иринков
бивш председател на ДБУ
Редактирано от dorka14 на 09.11.13 18:22.
|
Re: дизайнерска [re: Roxan*na]
