Известно е че в Миража ходят трък драйвъри и лимо-драйвъри, за да си показват БМВ-тата на други българи. Аз обикновено си зимам кОличка и я ближем полвин ден с надеждата да се отъркам о некой преуспял българин с каквито там е фраш. Бех зел пейчека и окрилен от невижданото четирицифрено число си поръчах 2 кюфтета, пържени картофи със сирене, шопска салата и ДВЕ кОли. Когато дойде сметката обаче ми станА зле: $39.90 едвам ми се откъснаха и 5 кинта бакшиш, а там под 20 % бакшиш оставиш ли повече нема да те погледнат. Кюфтетата не беха чак толко превъзходни. В Чилис например ребра, придружени с броколи и картофи и голяма кОла е 25 кинта с бакшиша. И като ми станА мъчно за село...
При Иван *** в ******* не е за непосветени. Възрожденската къща под негов надзор всъщност е съчетание от музей, механа и клуб на дейците на културата. Къщата е с метър дебел каменен зид, гредоред, голям чардак и просторен двор. Сигурно на над 200 години като е добре съхранена в автентичния си вид. Няма стилови изгъзици и чекии. Чичо Иван също съчетава няколко функции в себе си. От снабдител, през готвач, сервитьор и мияч на чинии. Естествено е и фейс контрол, управител и вероятно екскурзовод. В менюто има десетина неща, което е наистина много удобно защото отпада момента с дългото чудене „как по-малко ще се прецакам”. Но тук каквото и да изберете няма да се прецакате, а трябва да опитате от всичко. Шашлик, гъби с масло, подлучени картофи, филе на ламарина, а за който не яде месо си има кашкавал пане. Салатата от домати, краставици и плочка прясно сирене което се люлее като момини гърди е достатъчна. Има и някви допълнителни педерастии които разбира се седят там за престиж. При вината нещата седят доста добре. Мавруд спец. Резерва Асеновград, Каберне рез. Сухиндол, Траминер и осмарски пелин. При ракиите има специална сунгурларска гроздова , съответно другите нямат значение. Когато една люта зима се намъкнахме четирма през тежката 200 годишна порта, в механата, до огнището беше само Чичо Иван. Настанихме се до огнището и се поразпищолихме. Почти веднага чалгата от телевизора замлъкна и отстъпи място на народни песни - ненатрапващи се и допълващи атмосферата. В огнището горяха огромни дъбови пънове, които пукаха отвреме навреме. Леко се усещаше миризма на дим, но приятно. Поръчахме гореизброените неща плюс мазани питки с масло и мерудии. В последствие заминаха и три бутилки мавруд. Чичо Иван запомни поръчката без да си записва и не я обърка. Позадуши огъня, пльосна една ламарина и поетапно хвърли отгоре й всички меса, гъби и питки, така че после всичко пристигна едновременно. Като почитател на малките и големи пинизи нямаше как да не го забележа. Всъщност тук всичко е максимално семпло, но усещането е приповдигнато и то не заради друго, а защто липсваха дразнещи елементи и детайли. Напротив, макар и без емоции, с небрежни жестове чичо Иван изпипваше детайлно нещата и майсторски въртеше шашлиците. Как па ме усети та ги вдигна точно навреме, поднесе ги, пусна някъв майтап и се замота нанякъде. Дойдоха и други клиенти, а Чичо Иван хем беше невидим, хем пък като ни трябваше нещо пристигаше на мига. В тази атмосфера набърже са се изтърколили 3-4 часа. Целия масраф излезе ако не се лъжа от порядъка на 74 лв, оставихме доволен бакшиш и се зарекохме пак да дойдем. Толкова перфектно беше всичко та чак имах усещането че съм свидетел на нещо нереално.
Понеже остана съмнението че някак случайно се е получило толкова добре, няколко месеца по-късно отидохме отново. Беше пролет клояща към лято. Пак бутнахме портата и като се ширна една зелена тревичка пък едни трендафили надвиснали и запълзяли по чардака... е нямаше как – помолихме Чичо Иван за масата на чардака. Тоя път обаче имаше навалица. Темпото на Чичо Иван беше спаднало рязко. Има определен момент в който очакването за обслужване се превръща в досада. Мигът Х варира в различните обстановки и ако в МакДоналдс настъпва на първата минута защото очакванията ти са мънички, а макДоналдси – бол, то при Чичо Иван настъпва някъде на петнайстата. Почна ни де, пак не си записа поръчката и пак не я обърка! Донесе ледено шише ракия и попита малки или големи. Големи. Със сръчен жест наля големи, клонящи към пре-големи ракии без мерителна чашка, което ме изкефи. Малко буксуващо но вечерта тръгна пак в „ония” релси и оправда очакванията ни. Като се поосвободи, чичо Иван намина да размени няколко думи с нас и ни се извини за забавянията. Всъщност малките неудобства не тежаха чак толкоз на фона на цялостното усещане. И те така.
До тоя момент различни боклуци поднесени по дразнещ начин в дразнеща обстановка имаха хаотична финансова самооценка. Чичо Иван обаче постави цена на перфектно прекараната вечер 74лв. И вдигна летвата толко високо, че посещението на всеки друг ресторант оставаше неприятното усещане за преебавка. По така заложените критерии, то в крайпътните бири-скари тройка кебапчета с бира трябва да не надхвърля лев и шейсе, а във „Фенерите” крилца и шардоне да струват 4.80. Е да ама когато за пържен сафрид в пласмасова чинийка на поосрана маса трябва да платя 7 лв, факторът морски хоризонт не може да ме спре да се намръщя. Това го знае и продавача на сафрида и ето че и той е намръщен, както джебчия, предвиждащ възможен удар от жертвата си. Като каже цената прави една крачка назад и чака да му посегнем да ми върне. И гледа нападателно. Значи знае къде му е мястото, но се вре където не му е. Ясно е че пича гледа да те ограби днес пък утре може и да няма.

Затова ще дрисна и един пример от американската действителност, където по някаква причина рядко оставам с чувството че съм се минал. Аз като зема да ям спагети та откарам една седмица. После хотдоци една седмица. Та тая седмица я карах на чикън тендърс. Тва пърженото пиле в Америка го има на секо кьоше щото и КФС, както МакДоналдс има няколко уродливи мелеза, които предлагат същите неща под различно име. Та карам си 200 мили през Уайоминг и се усещам, че съм увълчал от глад, та се хакнах в няква схлупена бензиностанция. Естествено менюто е 100% пържено, запушващо вените и предизвикващо инфаркт. Зех си пържени филета и пържени гъби. Касиерката каза 2.80 и се поопулих. Ама няма грешка – толкоз. Та почвам да джвакам филетата пък те едни жилави. Дърпам с ръце и зъби, чегърсам и замезвам с гъби. Панировката твърда и тя, ама задържала мазнина в гъбите та пукаха като гнойни бомбички. Абе апнах, минА ми глада, не се натрових и дадох малко пари. Доволно. Изобщо и не подозирах, че в чикън-тендерс-седмицата-ми ще се хакна в Сандерс Кафе, което е музей на КФС и откъдето е започнало всичко. Мноо ясно, зех си панирани бонфилета и стандартни лучени кръгчета. С колата беше към 8 кинта. Панировката със златист цвят, изглеждаше твърда, здраво закрепена за месото, но същевременно шуплеста и нестабилна при пипане. Ако пуснеш да пада едно парче от двайсе сантиметра върху росна маруля и снимаш с високоскоростна камера, при падането парченцата панировка ще се отчупват и разхвърчават на дребни зрънца в широк радиус. Изненадата дойде когато захапах първото парче. Под хрупкавата панировка имаше крехко и сочно филе, обаче сетивата първоначално се стъписват от мекото месо. Пък панировката не беше твърда да каеш. В мига в който срещне допир със зъби се разпадаше на миниатюрни топящи се гранулки, които продължаваха да хрупкат ама деликатно. По-вкусно пържено пиле не бех ял. А тайната на крехкото месце се оказа че била в пърженето под налягане. Другото интересно нещо от там е че пича е почнал да става богат некъде около 65годишна възраст. Но пойнта ми е че осемте кинта в Корбин, Кентъки си имаха своето покритие също както и ония 2.80 в Уайоминг. Не останах с чувството че съм седнал на четвъртит. Обаче в Миража действат правилата от България: Граби днес - утре може и да няма! Интериора, екстериора, заобикалящата гоеграфия и всевъзможното шумово замърсяване правят мястото достатъчно неприятно. Като ти избичат и цени от панорамния бар на Джон Ханкок ти се досира.

Редактирано от Richard_Kimble на 10.07.10 09:41.