|
Както вече се утвърди, очакванията ми и за Орегон се разминаха с действителноста. Всъщност очаквах огромни секвои из целия щат. Ама нъцки. Колумбия ривър се оказа широка река с индустриално корабоплаване, прецакано на няколко места от ВЕЦ-ове. Единственото интересно нещо в първия един час покрай реката беше шлеп бутан от розов кораб – сигурно капитана е гей. 84-та магистрала върви успоредно с реката която е и граница с Вашингтон и редува скука със страхотни скалисти панорами. Стотина мили преди Портланд стана зелено и планинско.
В Портланд свърших работа, мярнах няколко секвои които бяха високи, но не огромни и се хакнах в Тротдейл – малко градче, по-скоро предградие на Портланд. На паркинга ми се залепи един негър и вика: „Дай да ти измия стъклата, да дадеш некой долар да си купя храна.” Аз обикновено викам "Донт спиик инглиш, донт ъндърсенд ю", ма тоя настоява. Помислих да бръкна да му дам стинки за да се махне, ма ми се виде ногу нахален и му викам Къш къш! След няколко минути го виждам да яде настървено няква суха питка. Ма яде като гладен! И ми стана гадно, че го отрезах. Но тротдейл е готино градче с очарователен исторически даунтаун. Ресторантчета, кафенета с външни масички и барем десетина антикварни магазина. Винаги съм се чудел кво ли продават в тях. Мислех – колела от каруца, трикраки столчета и индиански мокасини. Оказа се обаче че това са едни малки съкровищници. От на баба ми моминския бюфет, през грамофона от казармата на дядо ми, порцеланови коне, шикозни солнички, вехти картини, парцалени кукли и дървени влакчета... бе истински съкровища от джентълменските времена. Като любител на „стрийт пърформанса” разходката по Мейн стрийт ми подейства много зареждащо. Има в тая улица живот и дух. Така окрилен и подхранен от факта че в Орегон няма сейл такси се хакнах в Аутлет мол-а на Тротдейл. От Бен шерман си зех едни джапанки за 12 кинта, от Томи Хилфигер стандартната поло-тениска в синьо и червено за петнайскинта ако ме поканят некъде на голф да съм подготвен. Загледах се в едни 7/8 гащи с много джобове в Армани ама 48$ ми се досвидяха.
На другия ден бях в Кенби – малко градче трийсетина мили югоизочно от Портланд. Нищо впечатляващо освен тоя хвърчиплан.
На Ники дядо му Николай беше неделен шофьор. Имаха малка виличка в с. Осоица, с градинка и десетина кошера. Ма ужасен шофьор. И кьорав. Ма толко кьорав, че една неделя натоварил багажа в колата, запалил двигателя и чака на Ники баба му. Идва бабата и се мръщи:
- Николай? Колата така ли беше?
- Че какво й е на колата?
- Ми няма гуми! – а то някой ги свил нощес. Та вози ни една неделя към Осоица. Шаралее из целото платно, а ние стискаме дръжките в очакване отнякъде да ни натресе някой. Хората ни виждат че сме опасно-смотани и ни изпреварват бързо и отдалече. На Ники дядо му смяташе че всички карат като бесни и през пет минути възмутено викаше „Аман от каубойци по пътищата!” Явно губернатора на Орегон е подобен изкуфелник щото треснал извънредно тъпанарско, ненужно ниско, прегряващо спирачките, несъобразено с географията, тормозещо двигателите, довеждащо до преразход, глупаво ограничение на скороста. Тъпак! Ако не са издъхвали преуморени коне, ако не са препускали дилижансите къде щеше да е тая държава сега? Ако Луис и Кларк имаха ограничение на скороста запада щеше да си седи безлюден. Другото интересно за Орегон е че експедицията на Луис и Кларк е завършила тук. След като стигнали до Тихия океан известно време се чудели от северната или от южната страна на Колумбия ривър да презимуват и си избрали Орегон. Където и да ходя по тяхното трасе, пред очите ми изкачат картини от техните приключения. Например в Блу Маунтинс в източен Орегон боровите гори са толкова гъсти, че технически кон не може да се провре между дърветата, съответно трябва много смелост да се шмугнеш в тия гори без да е ясно къде ли ще стигнеш. За който не знае да кажа че една трета от САЩ преди малко повече от 200 години е била собственост на Франция и се казвала Луизиана. Французите нямали много ясна идея кво да я правят тая дивотия и я продали на САЩ за три цента акъра. Сега тая земя струва поне два пъти повече. Понеже и САЩ не знаели кво са купили натоварили Луис и Кларк със задачата да проверят и опишат новите територии, както и да намерят воден път до Тихия океан с цел развиване на търговията. Мисията била военна и с бюджет от 2500$. Тръгнали с лодки по река Мисури, после с коне, после пеша, пак лодки, пак коне и така около 2 години. Убягват ми значенията на научните постижения на експедицията. Събрали хербарии, описали нови животински видове, картографирали няква малка територия. По-интересно е че експедицията е описана като приключение в дивия запад в едни още по-диви времена. Всъщност аз съм запознат по-подробно само с постиженията им в Саут Дакота. Там например са застреляли първия бизон. Същия ден са убили и 3 елена, 4 пора и 2 патки. 50 човека са имали за изхранване. Там също е умрял и лейтенант Смит, вероятно от апендисит, а на негово място за водач е избран чрез избори сержант Джонсън, като това са и първите избори в западните територии. Но да се върнем на Орегон.
Източната част на 84- магистрала в Орегон е още по-красива, гориста и хълмиста, а трафика е по-спокоен. Почти веднага като влезеш откъм Юта се натъкваш на изоставен завод за вар. Прилича на декор от „Лудия Макс”. След това пътя се вие покрай една бистра рекичка и покрай едни горички навлизаш в Блу Маунтаинс.
След тоя хълм започва сухата прерия в продължение на около 150 мили.
|
Орегон
