Девет дни на една кандидат-portena


Por una cabeza
todas las locuras
su boca que besa
borra la tristeza,
calma la amargura.



Ah, play it again, Carlos….


Любовта към Буенос Айрес не ме връхлетя от пръв поглед. Беше по-скоро като аржентинско танго. Настойчиво приканващи очи, предпазливи първи стъпки, след които преградите бързо се срутват и страстта те помита в драматичния ритъм на копнежа.

Първа разходка из Микроцентъра. Завиваме по Tucuman и пресичаме Calle Florida. Улицата е тясна, претъпкана с туристи и незабележителни фасади на сгради. Връщаме се на San Martin и сядаме на късен обяд в Есплендор. “Dos cervezas, por favor!” Опитваме местната Quilmes и вкусът ни допада. Заговаряме се с двойката от съседната маса. Тя е канадка и работи за ООН в Бразилия, той - испанец, живеещ в Аржентина. Уговарят се в коя част от земното кълбо ще се видят след няколко месеца. Получаваме препоръка за ресторант, в който приготвяли страхотни равиоли с мозък. Мъжът дори ни написва името на виното, което вървяло с тях - Финка ла Анита Малбек.

23:00 часа. Разходката из Палермо завършва пред Parilla La Cabrera. Чакането за маса е около час. Тъкмо когато търпението ни е на изчерпване, хостесата се поява с шампанско за всички чакащи. Няколко часа и един rib eye steak, полят с малбек, по-късно и изведнъж започвам да разбирам защо някои хора твърдят, че любовта минавала през стомаха.

9:45 на следващия ден. На Plaza de Mayo сме и чакаме Уенди. Все още не знам, че в Аржентина вместо "майо" казват "мажо". Научавам го малко по-късно, когато Уенди, елегантна и артистична като истинска portena, ни разказва за Хуан де Гарай, Генерал Сан Мартин, каса Росада и разбира се Хуан и Евита Перон. Слънцето припича, а не се усеща полъх на вятър. Започвам да разбирам защо descamisados са се разхождали по въпросния площад без ризи. Което ме навежда на размишления за акуратността на името на града. Буенос Айрес произлиза от Nostra Signora di Bonaria. Не е свързано с "хубав въздух" както мислят някои, а с попътен вятър.

Продължаваме към Сан Телмо. Следи от бивша грандиозност - преди холерата е бил един от аристократичните квартали на Буенос Айрес. Сега е по-делничен, овехтяло-грандиозен, но все още колоритен и жив. Установявам, че очаквания ми за размера на Casa Minima, най-тясната къща в Буенос Айрес, са били преувеличени - тя е наистина едва по-широка от вратата си. Според легендата е построена от освободени роби, чийто бивш господар им дарява миниатюрен парцел земя.

На път за Ла Бока минаваме покрай Руската църква. Уенди разказва нещо за типичната форма и цвят на кубетата на църквата, а на мен разбира се ми изглежда родно и познато. От църквата излизат няколко души и попът заключва вратата на двора след тях. Уенди разменя няколко думи на испански с него и ни казва, че за съжаление църквата е затворена и няма да можем да я разгледаме. Eдно мое "Говорите по русски?" води до изненадана размяна на реплики и отчето отключва и ни кани. Някаква жена пита дали може да влезе и тя - живеела наблизо и от много време искала да разгледа Руската църква, но никога не я сварвала отворена. Попът разказва, че по времето, когато е строена църквата, в Буенос Айрес практически руска общност не е съществувала. Молбата за помощ за построяването на църквата е изпратена на Руската православна църква от българската и гръцката общност в града. Я виж ти.

В Ла Бока и Каминито за първи път чувам за Карло Гардел. Името му е неразделно свързано с магията и страстта на аржентинското танго. Не толкова вълнуващо обаче е разкритието, че първоначално тангото е танцувано от мъже по двойки - в емигрантските среди по онова време броят на мъжете е бил в пъти по-голям от този на жените. От един балкон ми махат комичните фигури на Гардел, Марадона и Евита - трите неделими символа на Буенос Айрес. За съжаление едва след завръщането ни научавам за паметника на Гардел. Говори се, че заклети почитатели и до днес не оставят статуята на знаменития бард на тангото без запалена цигара в ръка. Ако знаех това по-рано, щях да дам своя принос за почитанието на таланта и пороците му.

Привечер се разхождаме из Puerto Madero. Старите тухлени сгради на изоставеното пристанище преди няколко години са превърнати в модерни жилищни блокчета с изобилие от ресторанти под тях. Прекарваме няколко задълбочени минути в обсъждане на конструкцията на Puente de la Mujer (Мостът на жените) и гадаем как точно се отваря, за да даде път на трафика по реката. Оказва, че извършва ротация на 90 градуса - дали пък заради тази си специфична особеност не е кръстен така?

Вечерямe в Дора - стар и автентичен буеносайрески ресторант. Възрастният достолепен сервитьор не говори и дума английски, но фактът, че за разлика от видимо неспокойните от пребиваването в непознати води американци на съседната маса поръчваме на испански и се доверяваме на препоръките му, кулминира в добродушна усмивка и почерпка с лимончело - "compliments" de la casa.

Нов ден - разходка по Avenida de Mayo. Минаваме покрай прочутото Gran Café Tortoni, но оставяме посещението за друг път. Разглеждаме Palacio Barolo и конгреса. По широките, с някак европейско излъчване булеварди често се виждат плакати на новия президент - Кристина Киршнер, която както скоро установяваме всички наричат просто Кристина. С изключение на един таксиметров шофьор, който я окачестви като The Queen.

Гробището Реколета. Снимките и туристическите справочници не могат да опишат дори и една малка част от смесицата от величие, красота и и прашинка гротескност, които съставляват Реколета. Екскурзовод е спрял пред една от гробниците и разказва история. Дочуваме нещо за "погребана жива" и се присламчваме. Rufina Cambaceres е известна като момичето, което умира два пъти. Каталептичен пристъп кара близките й да я помислят за умряла и погребат на 19-ия й рожден ден. Руфина се събужда в гробницата си и успява да отмести капака на ковчега, но умира от сърдечен пристъп преди да бъде спасена. Страховита история, а аз през цялото време се чудя дали тази Руфина не е била от български произход и дори цинично вклювам в разсъжденията си препратки към песента "Руфинка й болна легнала".

В неделя потегляме за Росарио, втория по големина град в Аржентина и родно място на Че Гевара. Пътят следва река Парана, но от магистралата тя не се вижда. Виждат се пампаси и стада крави. На няколко пъти разговорът потича в посока би ли могъл човек да яде месо, ако знае как се убиват животните....

Когато виждам Парана за първи път през прозореца на хотела цветът й ме поразява - реката е наситено мътнокафява. Вечерта в полунощ в парка покрай нея е пълно с хора. Разхождат се семейства, доста хора бягат за здраве дори и в късните часове, което всъщност е лесно обяснимо като се има предвид, че температурата през деня беше над 35С. На вечеря в Дон Феро се сприятеляваме с Педро - авторитетен уличен пес, който ми помага да довърша гигантската порция ребра, замаскирана в менюто под названието асада де тиро. В понеделник сутринта Мария ни показва забележителностите на Росарио - главната улица, катедралата, монументът на флага и вечния огън, разказва ни историята на града. Следобедът е прекалено горещ за разглеждане на забележителности. Всъщност прекалено горещ е дори за припичане край басейна на покрива на хотела, така че след петнадесет изпепеляващи минути се спасяваме в сянката на бара с - познахте! - бутилка Quilmes, този път тъмна и заздравяваме българо-американо-аржентинската дружба и познанията си по испански в компанията на бармана и спасителката.

Обратно в Буенос Айрес. Ленив следобед, обяд в станалия ни любим Esplendor, разходка, плуване и малко слънце. Вечеря в Piegari’s - любопитството към прочутото им плато с морски дарове надделява над съмненията по отношение на странното местоположение на ресторанта - под моста на един от най-оживените булеварди в града. Морските дарове се оказват крехки и ароматни. Още по-интересно е да наблюдавам хората около нас. В нито един град по света не съм виждала толкова много красиви хора. Смесицата от испанци и италианци очевидно има невероятен естетически потенциал, а прокрадващата се индианска жилка, която понякога се улавя във високите скули и леко скосените очи, прави коктейлът взривоопасен. Около полунощ сме приключили с вечерята, а нощта навън е толкова съблазнителна, че спонтанно тръгваме на разходка по Calle Posadas. Изведнъж ме изпълва ясното усещане, че съм в "своя елемент". Буенос Айрес тихомълком ме е превзел с елегантността и темперамента си. Искам да вървя по Calle Posadas не на връщане към хотела, а на път за в къщи.

Денят започва с кафе и медиалунас в La Biela. Кафе, след което всяко друго кафе в живота ми ще трябва да прескочи почти непоносимо висока летва. Всяка глътка е перфектна хармония между наситен с тъмна енергия вкус и почти престъпно богат аромат. Натъжена от философското прозрение, че от днес нататък идеята ми за перфектно начало на който и да било Божи ден напразно ще изисква La Biela като част от протокола, доливам чашата си и носталгично проследявам с поглед енергичен ваксаджия, лъскащ обувките на мастит джентълмен с вид на умерено корумпиран политик.

Ден, посветен на изкуство, политика и скандал - посещаваме MALBA (Museo de Arte Latinoamericano de Buenos Aires). Модерна сграда с широки въздушни пространства и произведения, които отразяват страстната динамичност и елегантна нега на Латинска Америка. Южноамериканското изкуство има ефекта на чаша горещо черно кафе. Или на бутилка ямайски ром, безупречно акомпаниран от кубинска пура. Очевидно на нас е подействалo по-скоро като второто, така че съпровождани от усещане за приятна замаяност извървяваме пеша пресечките до Museo Evita. По сенчестите улици на Палермо непрекъснато се натъкваме на строежи на нови сгради. Кварталът е млад, модерен и артистичен. Изпадаме в сериозен размисъл дали ако се преместим да живеем в Буенос Айрес, би трябвало да изберем Палермо или Реколета за мястото, където да пуснем котва. Преди да сме достигнали консенсус, стигаме до музея.

Евита е символ, легенда, епоха. Евита е личност, към която човек трудно би могъл да бъде безразличен. Чувствата на тези, които познават съдбата и ролята й, варират от обожание до ненавист. Музеят е нов, но усещането е за отминали времена, носталгия, избелели от времето спомени.

Вечеря в Oviedo. Интериорът е стилен, обслужването - безупречно без да бъде безлично, посетителите - самата есенция на буеносайрески чар и елегантност. Духовити британските дипломати в ъгъла. Младеж и преливащо от невинна младост и красота момиче. Група семейни приятели с неподправената и небрежна изисканост на хора, привикнали на лукс. Порция божествени равиоли с раци, октопод на скара и бутилка совиньон блан по-късно душата ми е обзета от ясното съзнание, че Буенос Айрес ще присъства още дълго в мислите ми. Знаменито е, че добрите ветрове ме довяха в този бонвиван на градовете, събрал в себе си толкова елегантна жизненост, ленив лукс и чаровна порочност. Завъртам празната чаша от вино между пръстите си, въздъхвам с малко тъга и си тръгвам от новата си любов. До следващия път.