Днес видях в автобуса едно дете на около 7-8 години, страдащо от някаква незнаийна за мене болест, при което цялото ми тяло беше в рани и беше обинтовано до шията, като петна от кръв прозираха през бинтовете, крайниците му също бяха особени, а лицето като обгорено. Детето беше в инвалидна количка. Поради липса на мъже в тоя момент наоколо помогнахме на майката с няколко жени да влезе количката в автобуса. Погледнах детето в очите, това не бяха очи на Франкеншаийн, имаше нещо много лъчезарно в тях. На мен ми се насълзиха в този момент очите, някаква мъка ме връхлетя, но по принцип не реагирам никога така с сълзи. В този момент се заслушах как майката разговаря с него, в бодрия и тон и все пак реших, че това дете е по своя си начин може би по-щастливо от някое друго дете на друго място по тоя свят, което получава шамари и ругатни от кресливата си майка, защото е направило това или онова дребно провинение. И реших за себе си, че трябва да се усмихвам, а не просълзявам в тази ситуация. Та така за щастието и нещастието ....и различните му оттенъци...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите