|
ВЕСТНИК „ФИГАРО“ — ФРАНЦИЯ
ИВАН ДЬО ВЕСТИН
Из книгата му „Пътуване в страната на въстаналите българи“ 1876
--------------------------------------------------------------------------------
ВЪСТАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ
И така през април 1876 г. българите въстанали против турците. Имах точни данни, но не мога да ги намеря сред купищата бележки, които вземах отвсякъде и за които употребих много време, за да ги систематизирам.
Отначало те били поискали реформи, главните от които са следните: право на военна служба вместо тежкото облагане с данъци, което за немюсюлманите заменя военната тегоба, и участие на християните в защитата на местните интереси чрез допускане на български чиновници в администрацията.
Портата отговорила отрицателно, а може би дори и не е отговорила и подготвеното движение започнало в околностите на Панагюрище и Стрелча, на двадесет-тридесет километра на север от пазарджишката гара.
От известно време — вече пратеници, едни от които идвали от Букурещ, а другите — от Балкана, се появили в българските села и подтиквали към въстание, като за политическото положение на Турция по отношение на Европа давали най-неблагоприятни сведения стремейки се по този начин да изтъкнат, че въоръжената намеса на християнското население ще нанесе последния удар на Османската империя.
България щяла да се отдели от нея и да се обособи като царство. Стигнало се дори дотам, че определили и княз (2), когото набелязали от едно село, а после и княгиня (3) от друго село, в което тя била учителка.
— Впрочем — казвали пратениците — вие можете да действувате без страх, защото в Балкана са скрити четиридесет хиляди руснаци, които са готови в случай на неуспех да помогнат най-активно.
А след това показали на тези селяни нашивки и знамена. Дали им униформени шапки, на които на метална пластинка бил изобразен въоръжен лъв, който във вихрен танец тъпчел проснатия на земята в плачевно състояние полумесец. Те навярно са се произвели генерали, маршали, князе, а е имало и един голям майстор по артилерийските оръдия, под чието ръководство изработили отлични дървени топове, стегнати в железни обръчи, два екземпляра от които могат да се видят в двора на Череган, и т. н. Накратко казано, те били станали петстотин души в деня, в който се оставили да бъдат избити, както бил обичаят, в двете села, чиито имена посочих по-горе.
Турците изпаднали в една от онези ориенталски паники, каквито ние не можем да си представим и която може да се измери само по страхотните репресалии, които започнали незабавно и които и до днес няма изгледи, че ще се прекратят.
Докато Панагюрище и Стрелча агонизирали, друга група, уведомена за това, което ставало, и за ужаса на турците, разрушила Белово (4), едно от селищата, обслужвани от железницата оттатък Пазарджик. От този момент губернаторът на Пловдив, виждайки въстание на север и на юг, подновил настоятелните искания, които били оставени без последствие поради това, че в османската администрация при всички случаи инертността е деветдесет процента. А при това един батальон можел да срази въстаниците, батальон от не повече от хиляда души. Това продължило три дни, да кажем една седмица, с жестокостите, които неминуемо трябвало да се извършат, за да се задоволят мюсюлманските апетити.
Обаче не изпратили батальон от хиляда души Предпочели да извикат башибозуците, които връхлетели за няколко часа като скакалци. Те били най-малко десет хиляди. Било свършено с въстанието. Започнали кланетата, които още продължават.
Но преди това да кажем какво представляват башибозуците „Баши“ значи „глава“, „бозук“ означава „покварен“, „башибозук“ — „покварена глава“, „дива глава“ и др. п. Само това наименование това официално прозвище говори ясно, че преди всичко властта пред оставя до голяма степен инициативата на хората, които образуват корпусите от нередовните войски. Да видим сега как се набират те.
Населението в турските села, както и във всички села по света, се състои от мъже и жени, с тази разлика, че ако у нас мъжът здравата работи, тук той нищо не прави и се задоволява с това да изпраща жените на полето, поради което от високия си вагон аз виждах около турските селища само жени по нивята, които спираха да работят, за да си забулят лицето. А мъжете, кръстосали крак въз крак пред вратите на колибите си, пушеха хубавия местен тютюн. Това продължава цялата година, а зиме жените работят в плевните и по къщите си.
Обаче дойде ли призив за война, нещата се променят. Незабавно от джамията се изважда някакво старо знаме. Във всяко село то се носи от този, който благодарение на миналите си подвизи има титлата вожд. След него вървят ходжите, които крещят стихове от Корана, чиито религиозни думи са „да вървим срещу неверниците“, но фактически смисълът е „Призив към грабеж и разрушение“. Впрочем тези съблазнителни обещания са необходими, за да изтръгнат фанатизираните безделници от тежкия им мързел.
Тогава селото се изпълва с оживление, излъскват се старите оръжия, кремъците на старите пушки се подновяват, широките остриета на ятаганите се източват, седлата се закърпват; жени и деца, всички се залавят за работа: ще има плячка и е важно те да пристигнат първи; ще се избиват гяури и този, който пролее повече кръв, ще може да се домогва до първото място в селото. — Тщеславието е присъщо на всички диващини, както и на всички цивилизации.
Картината е ясна само като кажем, че в самия ден, в който околийският управител — каймакаминът — отправи своя призив, всички мъже са вече на път за сборното място. Старците и децата вървят след тях. Първите ще научат младите да доубиват ранените, да подпалват изоставените къщи.
Тези събирания траят много дни, защото има по-отдалечени села, които са предупредени последни и които имат по-дълъг път. При пристигането си в града мъжете от тези села намират другите отрупани с плячка и бесни от завист, нападат по улиците християните, които уж били защитени.
От тези бандити най-страшни са черкезите, чиято носия скицирах в последната си дописка. Другите носят панталони и навуща. Колкото за обувките, след като поясите им са пълни с дълги ножове и дълги пистолети, те си вземат обувки от минувачите. Бельото им, доколкото имат такова, е винаги окървавено от труповете на техните жертви. Една връхна гръцка дреха за тялото и една кърпа около главата завършват облеклото им. На врата си не носят нищо. Изглежда, че тези убийци всеки момент очакват въжето. — Всичко по тях е мръсно, отблъскващо, грозно — Такива са хората, които според турските вестници напускат домашното огнище и семействата си, за да „плячкосват“ в защита на родината.
Сега, когато читателят донякъде знае какво представляват те, ще започна главата, посветена на събитията, които са последвали след въстанието на българите.
Хиляда души редовна войска, каквато не са изпратили (5), биха били достатъчни — казах аз. А на тяхно място са дошли десет хиляди башибозуци. Те са избили над тридесет хиляди души.
Страхът, който е събудил у властта опитът на няколко християнски села, е станал причина да бъдат напуснати всички останали. Сто и двадесет и едно село са били изгорени. Аз отидох да видя едно от тях наслуки, Перущица. Искам да разкажа историята му: размножете я сто и двадесет и един път, според думите на незаинтересовани хора от страната и на европейски чиновници, и истината пак ще бъде по-ужасна.
Перущица е разположена от лявата страна на железопътната линия между Пловдив и Пазарджик, на половината път между тези два града и на шест до осем километра от железопътната линия.
Перущица представлява християнско село от триста и петдесет къщи с над две хиляди жители. Селото е разположено между множество турски разпръснати села, бедни поради мързел, тъй както Перущица е била богата поради трудолюбието на жителите си. Щом като е прозвучал призивът за доброволци, Перущица е била обградена от всичките си съседи.
Първенците на селото, които били избягали навреме, пристигнали в Пловдив, където поискали помощ, и то много настойчиво, тъй като никой от съгражданите им не бил участвувал във въстанието.(6) Губернаторът отговорил, че ще помисли. Намесили се и консулите и се отнесли към един адютант на султана, изпратен от Цариград, за да установи какво е положението. Те получили обещание за помощ, която се изразила в изпращането на една комисия „за умиротворяване“. Тази комисия дори не влязла в селото, нападателите на което, както навсякъде, поискали всички да предадат оръжието си. И точно така действували башибозуците: отидат в християнските села и съгласно заповедта на властта поискват предаване на оръжието. Щом се изпълнело нареждането, избиването на обезоръжените хора започвало, а в случай на отказ — незабавно опожаряване. В множество села, в които никога не е имало оръжие и които следователно не можели да предадат оръжие, нещо, което се знаело много добре, се е постъпвало по този начин.
Жителите на Перущица отговорили, че ще предадат оръжието си на редовните войници, а не на башибозуците, и от този момеят нападението започнало с подпалването на селото от четирите края. Битката траяла четири дни и жителите, притискани все повече н повече от огъня, се подслонили в едната от двете църкви. Тогава властта изпратила топове. Нещастниците до такава степен се държали, че се стигнало дори до преговори. И вече в края на силите си, те се съгласили да се предадат. Първите, които излезли, били разстреляни, щом като се появили. Тогава те разбрали, че нападението изобщо не е имало друга цел освен пълното им изтребване и те трябвало да се примирят с това. Накратко казано, от това село от триста и петдесет къщи нищо не останало, абсолютно нищо — не се страхувам, че някой може да ме опровергае — освен църквата, чиито четири стени, макар и разбити от снарядите, са устояли — къс от стена на височина не повече от няколко стъпки. Единственият предмет, който донякъде е запазил облика си, е половината от изображението на свети Павел, единственото, което остава от едно селище, което е носело петстотин хиляди франка данъци.
А колкото за населението от две хиляди и повече жители, днес от него са останали само сто и петдесет старци и деца, които бродят из развалините, под които са изчезнали всичките им близки. Нито един здрав мъж не е останал, нито една жена: всички мъже до един са били избити, а жените, тези от тях, които са се спасили от клането, са били отведени в робство оттатък Балкана (7), където са ги отвлекли помаците, християни вероотстъпници (8), които се били стекли за плячка.
Изоставените деца, които скитали из полето, били отведени и продадени средно по петдесет пиастра едното — малко повече от единадесет франка, — а малките момиченца, които били хубави, били отведени в Цариград, за да бъдат продадени на тайните пазари, които винаги са съществували. Те ще бъдат разпределени в харемите: жените в тях винаги имат по едно или няколко малки момичета, които те отглеждат, за да ги продадат, когато пораснат. Това са техните малки привилегии.
Сега научавам, че при слуха, стигнал чак до Мека, че наново ще започнат продажби на жени, се очакват търговци оттам. Както виждаме, старият турчин се е събудил такъв, какъвто е бил в момента на завоеванието.(9) По отношение на морала оттогава досега този народ не е направил нито една крачка.
И така със сто двадесет и едно села са се отнесли по този начин: жените са били изнасилени, а децата насечени на парчета. Башибозуците ги хващали за крака или за ръката, разсичали ги с един замах на ножовете си и минавали на следващото. По-сръчните ги разсичали на две през кръста. Един свещеник ми каза, че преди няколко дни, като преминавал някаква река, един от тези полутрупове се блъснал в коня му.
На друго място някакъв свещеник бил разпънат на кръст, друг — опечен на шиш; някъде са набили жени на колове, които изтръгнали от плетовете! И какво ли не още! Полудявам при спомена за тези ужаси. Овладявам се, като си повтарям думите на местните хора: „Каквото и да кажете на вашите читатели, истината пак ще бъде много по-ужасна!“
Сега трябва да кажа нещо за ролята, която играеше властта по време на тези нечувани жестокости.
От момента, когато магистратите бяха извикали башибозуците, те вече можеха да не се занимават с въпроса, което впрочем и направиха с истинско ориенталско нехайство. Те се събудиха от своята задрямалост едва когато редовните войници им доведоха скитащите из полето хора, които, щом нямаха убежище, естествено, бяха от унищожените села и трябваше да бъдат съдени поради единствената причина, че бяха избягнали смъртта.
Тези нещастници пристигнаха на групи. Първият конвой, който влезе в Пловдив преди два месеца, се състоеше от четиристотин и осемнадесет души, оковани във вериги около врата, ръцете и краката. А човек си задава още и въпроса, точно сега откъде са дошли тези вериги?
Когато влизаха в града, мюсюлманското население излезе да посрещне процесията и пет от пленниците бяха убити от тълпата с ножове пред очите на заптиетата, които не се намесваха. Видяхме един старец с немощните си ръце да се вкопчва в един свещеник и да нарежда на внука си да го прободе с кама, едно шестнадесетгодишно дете, което, след като се подчини, припадна, като видя кръвта.
Оттогава пленниците запристигаха масово; днес пак има хиляда и двеста в Пловдив. Затвориха ги по няколко души на различни места, като им оставиха само голямата верига, която се проточва от един до друг и която на отделни места е закована на стената. Хранят ги само с хляб по за шестнадесет стотинки. Нито веднъж не им разрешиха да си сменят бельото и те живеят сред изпражненията си. Роднини им донасят по малко храна и тогава понякога и тях сковават с останалите — имаше такъв случай, докато и аз бях там. Една жена, обляна в сълзи, дойде да се оплаче в консулствата, че вторият ù син бил задържан при първия, на когото бил отишъл да занесе малко храна, изпросена в града. Губернаторът упорито отхвърли всички искания на консулите да им даде разрешение да посетят тези импровизирани затвори.
Всички тези хора трябваше да бъдат съдени, но първоначално не се мислеше за това. Чиновниците имаха други грижи и многобройните стада от волове, които башибозуците изоставяха, тъй като не можеха да карат целия добитък пред себе си, поглъщаха цялото им внимание. Те си ги поделиха. Също така си поделиха и някои по-видни пленници, за които отначало е бил даден откуп, а след това хората са изчезнали. Във връзка с това научавам и за някои „подвизи“ на моя стар другар Хафъз паша, същия, за когото говорих в началото на тази дописка и който е следвал в Европа. В Панагюрище той е накарал един от жителите да му даде хиляда турски лири — двадесет и три хиляди франка — за себе си и осемстотин лири за жена му, а впоследствие никой вече не е видял тези хора; в Утлукьой (10) той е взел още хиляда лири от друг, когото по-късно наредил да обезглавят. Добавят и друго, но аз не смея да твърдя, че е вярно — същият Хафъз се добрал до учителката, която била допуснала да я изберат за княгиня. Той я задържал осем дни, а после предоставил на войниците си нещастната жена, от която вече не са открили нито следа. (11) Уви! Това не е шега. Много от пленниците са били насечени на парчета. Ето например какво ми разказваше миналата неделя на 16 юли един башибозук:
— Откакто съм повикан, съм убил шестнадесет души. В едно село един мъж оказа съпротива, като даде изстрел с пушка. Отрязахме му отначало едната ръка, после, четвърт час по-късно, му извадих едното око, след което паднаха носът и ушите му. Най-после му изтръгнахме ноктите и го оставихме.
И човек си задава въпроса, какво друго може да се очаква от този народ, щом най-цивилизованите като Хафъз паша си позволяват да дават такива невероятни примери.
Но аз се връщам на пленниците и на властта. Тя трябва да ги съди или да състави разпитни комисии, които ще прибягнат до изтезания. Едно от средствата за разпит било разследваният да се постави между две дъски, после да го обръщат по гръб, по корем, настрани. Изглежда, че тогава се усеща някаква непреодолима умора; или пък главата на нещастника да се потопи в чувал с пепел, в който я държат, като същевременно я разклащат, докато човекът, почти задушен, издаде другарите си, над които скоро се повтарят същите експерименти. После ги обесват.
Обесват ги, като с някакъв възел на въжето задържат примката за бесене, за да не може да стегне достатъчно врата: с това продължават агонията. Не знаят още какво да измислят!
И при все това те не убиват всички. Понякога освобождават известен брой от тях, които отвеждат в селата им. Заптиетата избиват половината от тях по пътя. Преди няколко дни изпратили от Пловдив за София осемдесет нещастници, които трябвало да извървят тези сто и петдесет километра, за да направят очна ставка с други четирима. Не беше ли по-просто да изпратят четиримата вместо първите осемдесет? Пет от тях умрели, преди да стигнат до Пазарджик. Всичко това е станало само преди няколко дни.
Ще се възрази, че комисиите са орган на пълна справедливост. Да видим. Те са съставени от турци и от няколко християни, както казах по-горе, избрани. Щастливи, че стоят на изгодната страна на заседателната маса, на тях и наум не им минава да кажат нещо, което би могло да промени мястото им. Те не се намесват. А колкото за мюсюлманските съдии, ето един пример за тяхната неподкупност. Съдели някакъв свещеник и един свидетел го обвинявал в сто неща, и то толкова по-основателно, твърдял свидетелят, тъй като го познавал от дълго време. Обвиняемият го прекъснал:
— Добре ли го познавате? — го попитал той.
— Всеки ден го виждам.
— Сега тука ли е?
— Не.
Тъй като свидетелят сам признал, скоро се разбрало, че той бил подкупен от един от присъствуващите на съдебното заседание съдии Какво е станало? Свещеникът бил отведен в затвора, а съдията продължил да заседава. И той продължава да съди.
Имаше опасност тези осъждания и тези екзекуции да продължат до безкрай, и то така, че сериозно се поставяше въпросът дванадесетте постоянни бесилки да се заменят с набиване на кол, за да се внесе малко разнообразие в развлеченията на мюсюлманското население, когато на башибозуците хрумна нещастната идея да направят обир у един турчин.
Всички изпаднаха в паника. Оплакванията стигнаха чак до великия везир и бяха изпратени хора да разследват случая. Положително този турчин ще се използува като оправдание, за което ще се заловят всички, за да твърдят: както виждате, не само християните страдат.
Казват, че ще бъде изпратена една английска анкетна комисия. Какво ще направи тя? Дали ще стигне дотам, че да отрече, че одринските башибозуци, на които не е плащано, са искали пари от господин Дюпюи, консула на Великобритания, който сам е признал това? Ще каже ли тя, че в настоящия момент английската колония в Цариград е разделена на две групи, едната от които е възмутена от изявленията на лорд Дерби (12) в парламента, който на основание на неговите думи за момент е повярвал, че тридесетте хиляди изклани българи съществуват само във въображението на някои зложелатели на правителството? Ще твърди ли тя, че има каквато и да е неистина в това, което аз твърдя? Не допускам подобно нещо.
С тези думи завършвах дописката, която изпращах на 10 юли.
ПОСЕЩЕНИЕ В ПЕРУЩИЦА
Читателят може би ще си спомни, че с известни уговорки относно възможностите за моето начинание аз бях тръгнал с твърдото намерение да вървя след военните действия на Сердар-екрем (13) Абдул Керим, главнокомандуващ имперската османска войска.
По време на пътуването аз промених целта си, като изхождах от съображението, че ако стратегическите операции липсват, жестокостите продължаваха така, че не им се виждаше краят.
Военните корпуси са се разположили всеки в своя ъгъл, една дивизия надясно, друга наляво, и от време на време някой паша взема сутринта няколко батальона и отива с тях като на обучение, стреля, както му попадне, и се прибира, за да състави бюлетин, в който съобщава за смъртта на две хиляди сърби.
Не може да се очаква друго изявление от страна на един турчин и ще изтече още много време, преди да пристигне в сераскерата телеграма, която да напомня поне малко за телеграмата на маршал Мак Махан след Райшзофен: „Изгубих сражението. Изпратете ми припаси и муниции.“ Никога един османски генерал няма да напише нещо подобно, защото по изключение документът набожно ще бъде съхранен в тази страна, която няма архиви, и през целия си живот нещастникът ще чува да му се отправя в лицето този позорен упрек — „Ти си бил разбит от гяурите!“ И така независимо от това, дали се бият или не се бият, дали дори са бити, официалният бюлетин не се променя, както и мастилото за маркиране на бельото, през каквото и пране да мине.
Или турците ще бъдат победени и при отстъплението ще унищожат всички обезоръжени християни — един министър го е казал, — или ще бъдат победители и ще сеят своите жестокости чак до границите на Австрия, където ще трябва да ги спрат, защото при свикването на доброволци им е обещана цяла Европа.
— След Сърбия идва ред на Русия — ми казваше един стар турчин от Пловдив, — после Австрия, Германия и Франция.
— А англичаните? Какво ще правите с тях?
— Те ни помагат — ще ги оставим спокойни. А освен това те са обещали да станат мюсюлмани.
Такива слухове се носят сред народа.
Колкото и пъти да повторя, пак няма да бъде достатъчно, като кажа, че всеки зачислен във войската мюсюлманин е тръгнал на свещена война против неверниците, които съгласно Корана той трябва да избива безпощадно.(14) При подобна предпоставка трябва да се очакват нови жестокости. Съвсем естествено това ме насочва към допълването на сведенията, които събрах във вътрешността на страната. Започвам наново с пристигането си в Пловдив.
На гарата бях посрещнат от отец Александър, който с две други духовни лица, отец Бартелеми и брат Жак, е открил католическо училище, в което петдесетина български дечурлига се учат едновременно на собствения си език и на френски, който всички говорят. В този град с тридесет и пет хиляди жители, от които приблизително десет хиляди са християни, а от тях две хиляди и петстотин — католици, съществува също така едно заведение на калугерки, което дава убежище на сираци. Един епископ живее тук от близо четиридесет години.
Няма хотели, няма странноприемници; само няколко лоши хана, заети сега от хилядата и двеста българи, които ги чака въжето. Това е всичко, което предлага градът на пътниците. По-късно научих, че при получаването на телеграмата за моето пристигане френският вицеконсул господин д’Истриа и отец Александър спорели у кого от тях да бъда настанен. Било решено, че ще живея в манастира, а ще се храня при консулите.
Консулското тяло, както вече казах в предишната си дописка представлява четири страни. Гърция, Австрия, Русия и Франция. Намерих представителите на трите последни сили у господин д’Истрия и княз Церетелев незабавно ми предложи да отида да видя Перущица селото, за което вече говорих.
Княз Церетелев (15), втори секретар на руското посолство в Цариград временно завежда пловдивското консулство на мястото на титуляра който, право или криво, минава за човек, участвувал във въстанието и който поради това е сметнал за благоразумно да вземе отпуска. Младият дипломат — той е на двадесет и две-три години (16) — дойде да ме вземе на другия ден сутринта в пет часа; бяхме осем души заедно с преводача, гавазите, кочияша и охраната. Много ни разубеждаваха за това пътуване, което впрочем мина без неприятности, вечерта в осем часа, когато се върнахме, намерехме много неспокойни всички у господин Аделбург, австрийския консул, който ни беше поканил на вечеря.
Трябва да се има предвид, че дори в самия град е толкова опасно, че никога един консул не излиза без охрана и че по съвета на тези господа никога не съм излизал навън, ако не ме е придружавал някой от тях. Така че една екскурзия на три часа от града беше проява на безразсъдна смелост.
— Господин дьо Вестин е дошъл тук, за да види — казваше князът, — Трябва да види това, което никой от града още не е видял. От друга страна, ако той откаже, аз ще пиша на господин дьо Вилмесан, че неговият кореспондент е дошъл тук само за да яде.
Възразиха нещо, което беше вярно, че губернаторът не искал да посещава Перущица, че той дори поставил стража и т. н.
— Ние ще заобиколим — отговори князът.
И така на другия ден в осем часа ние пристигнахме в това село от триста и петдесет къщи, от които вече не е останал камък върху камък. Бяхме преминали през великолепни нивя, където житото се ронеше по липса на работна ръка. По едно време правителството се обезпокоило от тази загуба, която можела да причини глад. С много обещания то извикало работнички, които слезли от Балкана. Първата група се състояла от сто и петдесет жени, които имали „щастието“ да срещнат башибозуци. И от тях всичко на всичко са намерени само двадесет трупа. Не се знае какво е станало с останалите. Смятам, че съм длъжен да напомня още веднъж на читателя, че всичко, което казвам, е взето от официалните доклади, които са получили посолствата.
И така, навлязохме в Перущица, където единственото нещо, което намерихме донякъде запазено, е тази част от рисунка, която изпратих на „Фигаро“.
Едно тамошно дете, прибрано днес от отец Александър, което след като видяло да умират баща му и майка му, не знае какво е станало с братята и сестрите му, е познало в тази картина образа на свети Павел. То казва, че той се намирал над главния вход на църквата.
От това село с две хиляди жители днес са останали само сто и петдесет старци и деца, които, след като избягали, един по един са се върнали, и турците от съседните села, същите, които са помагали на башибозуците по време на клането и опожаряването, идват да ги търсят, за да ги принудят с бич да жънат на техните нивя.
Една нещастна стара жена, която срещнах, плачеше и се луташе безцелно, следвана от шест деца, на които тя беше баба. При всеки завой на улицата тя се спираше, за да ги преброи, и ако някое от тях се отдалечеше, тя надаваше страхотни писъци. Тя беше полудяла.
Всички тези хора вървяха след нас, измъчвани от глада, който се четеше в очите им. Князът посегна да бръкне в джобовете си, но се спря при един знак, с който му се сочеше заптието, единствения човек, на когото беше възложено да пази това село. За да не вземе той парите, след като си тръгнем, трябваше скришом да се дава милостиня.
На двора, където са настанени всички тези хора, под покриви не от слама, а от отскубнато жито, защото те нямат сърпове, видях жени, които опитваха да сготвят нещичко в остатъци от тенджери. Те нямат вече нищо, нито една стомна дори, за да се запасят с вода за пиене. Това ми даде една идея, която още на другия ден се заех да осъществя.
Купих четири големи тенджери от кована мед, каквито правят тук, и за голяма изненада на турския ковач, който не разбираше нищо от моите букви, го накарах да гравира следния надпис: „Фигаро“ — 1876 — юли.“
После изпратих всичко това заедно с няколко стомни на онези нещастници. Ако след стотина години — тези тенджери траят векове — някой изследовател мине оттам, той не ще пропусне да заяви, че „Фигаро“ не е въображаемо име и като доказателство за това в едно българско село се намират потомци на тази фамилия.
После отидох в един манастир в планината, до който се стига едва след цял час трудно пътуване. За да се изтезава човек да пълзи дотам с единствената цел да убива и опожарява, той наистина трябва да е обладан от гения на злото, който само фанатизмът може да роди. Манастирът е разрушен, иконите на светците са нашарени с неприлични рисунки. Някои от тях, изглежда, са от кръв. Бяхме видели прекалено много.
— Християнските свещеници изгориха всичко това — ни каза едно от заптиетата от охраната.
Да се съпостави с думите: бонапартистите запалиха Париж!
На връщане попадаме на малка отстранена колиба, която още дими. Предишната вечер башибозуците, минавайки оттам, я подпалили, за да се забавляват. Какви мили хрумвания!
Няколко дни преди това от влака, с който пътували, те се забавлявали да стрелят върху малцина селяни, които работели на полето. Други били поставили една кука на края на някакъв прът и посредством нея улавяли кантонерите. — То е било на игра — отговорил пашата, до когото подали оплакване.
Машинистът, който бил видял куката, извикал да спрат. Теглили му един куршум с пистолет. В този момент пристигнали в една гара и целият железничарски персонал слязъл от влака и отказал да продължи службата си. Инспекторът, който се намирал там, успял да ги убеди да продължат и на другия ден било съобщено за случая на мюстешара на сераскерата (17), Редиф паша, който изпълнявал длъжността министър на мястото на Абдул Керим.
Мюстешарът дълго мислил, а после, като се обърнал към барон Шелгт, който бил написал оплакването, попитал:
— От това влакът дерайлирал ли е? — Не.
— Е, добре! В такъв случай оставете ме на спокойствие.
Обаче било решено на всички кантонери да бъде дадена по една плочица, за да я прикрепят на ръката си. Ако този белег може да ги предпази, това не означава ли, че не съществува задължението да се зачитат останалите? — А също така не означава ли то, че въпреки твърденията на чиновниците, башибозуците могат да зачитат волята им и следователно постъпките им в най-добрия случай се допущат?
На връщане от Перущица ни показват едно място, където са били заровени пленниците, убити по време на пътуването за Пловдив. Много други, които били ранени и не можели да продължат по-нататък, били заровени живи заедно с мъртъвците. Припомнянето на този случай много развеселяваше едно от моите заптиета от охраната.
Голямо удоволствие е да се пътува с тези веселяци!
На другия ден имахме намерение да отидем да видим Батак, село, в което две хиляди мъртъвци са били оставени непогребани.
— Миризмата ще ви попречи да стигнете дотам — ни казваха, — а освен това гарваните още са там.
— Гарваните ли?
— А, вярно. Вие не знаете. Християнските села понесоха четири изпитания: първо, башибозуците, които грабеха, безчестяха, палеха и г. н.; второ, властта, която заграби добитъка и скритите пари, като подложи пленниците на разпит, за да ги обеси след това; после циганите, които се срещат навсякъде по полето; те са дошли, за да вземат това, което може да е останало; и най-после гарваните, които се претъпкаха с трупове; има милиони от тях, дошли кой знае откъде; понякога небето почернява от тях.
Докато вечеряме, научаваме новините на деня. В Аскеру (18), съвсем до Търново, над града, башибозуци, които се очакваха на другия ден в Пловдив, всичко оплячкосали, в Хаджи Елес (19) свързали във вървите на въдицата му един мъж, който ловял риба, и го хвърлили във водата; на същото място едно малко момче, което оказало отчаяна съпротива, било разсечено на две от слабините до врата. В йенимахале (20) един мъж бил насечен на парчета. В Еширак (21) били намерени двадесет трупа в околностите на селото, в което свидетелите не посмели да влязат от страх, че башибозуците са още там.
— И вие пак упорствувате да отивате надалеч? — ме попитаха поите приятели, зашеметени от днешните новини.
Налага се да кажа сега, че още при пристигането ми бях настойчиво посъветван да не се отдалечавам от железопътната линия. На другия ден съветите станаха още по-настойчиви и когато тръгнах на път, трябваше да употребя хитрост, за която ще разкажа сега.
Един посетител добавя своята малка история към всички предшествуващи. „Във Варнава (22) — казва той — един железопътен инженер, който се връщал, видял башибозуците да се приближават до трима мъже и една жена, които работели на полето. Те отрязали китките на съпруга, извадили очите на другите двама, а после изнасилили жената.“
„За отбелязване е — с основание ми обръща внимание един от присъствуващите, че от три месеца насам, откакто продължава потушаването, никаква съпротива не е оказана на властта, нито един турски войник, редовен или нередовен, не е бил убит. И при все това продължават да бесят по кръстопътищата, систематично, както се върши нещо заповядано, без да се помисли да се спре, и ако попитате някой чиновник, той отговаря простодушие, че това ще продължава, докато има българи. Турците са убедени, че са започнали генерално изтребване.“
Разказах за жестокостите над пленниците по пътя, говорих за тях многократно и пак трябва да се върна на тях, защото в бележките си намирам един забравен факт. Човек се обърква сред толкова много ужаси.
Башибозуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези малки нещастничета, които били направени сираци. Те били продали много от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат на друго място стоката си, броят на която се увеличавал с всички срещнати по пътя хлапета. Тези уморени и умиращи от глад деца не можели да следват палачите си и започнало избиването.
Един жител обърнал внимание, че между тези деца можело да попаднат и синове на европейци. И въпреки твърденията на турската власт — което вече отбелязах, — че не я слушат, все пак тя съумяла достатъчно настоятелно да препоръча да не се докосват до никой, който не е българин, щом като нареждането е било спазено и от самите башибозуци. Те обсъдили положението. Нито за момент не им минала мисълта да пощадят тези невинни деца, а един от тях открил начин да не допуснат грешка. Той знаел (само дяволът можел да каже откъде!), че българите, които са източноправославни, се кръстят обратно на католиците, като докосват първо дясното рамо, а после лявото.
Веднага нещастните деца били извикани едно по едно, за да им заповядат да се прекръстят, което те нямали време и да довършат ако след докосването на гърдите ръката се насочвала към дясното рамо, детето бивало безмилостно заколвано.
Както казах, малките момчета били продавани на място, обаче някои са стигнали чак до Цариград. Едно лице, което ми позволи да кажа името му, ми съобщи, че в петък, на 19 юли, видяло да се продава едно дете за девет франка.
Хубавите малки момичета са вече в харемите. Непривлекателните били изоставени и прибрани от калугерките, които приемат всички, които им бъдат заведени.
Самият отец Александър е осиновил четири малки нещастничета. Той ми ги показа, като играеха на двора. Видях три от тях да улавят четвъртото и да го водят под едно дърво. Те играеха на обесен!
На това играят всички деца по улиците. И как може да бъде иначе? Всяка сутрин и дванадесетте бесилки получават ежедневната си дажба. Кадъните плюят върху осъдения на смърт и го бият, крещейки „гяур“! Турчетата го улавят за краката и го въртят около въжето, напред и назад. Аз лично видях всичко това.
О, те добре се бяха насочили, но Пловдив евтино се отърва. Като слизали от влака, башибозуците гледали този град, кацнал на едно от четирите тепета, които се издигали в равнината едно до друго като гигантски мачти.
„А! Това е Пловдив“ — си казвали те на глас. И очите им широко се отваряли, като пред обещана плячка.
Тези им думи били предадени на господин д’Истриа, който скоро узнал, че оплячкосването и опустошаването на града е нещо уговорено за вече определен ден — на Гергьовден, ако не се лъжа. Впрочем то е казано в официалните доклади.
Тогава консулите отишли при пашата, от когото поискали незабавно да се смени гарнизонът и постоянните нощни патрули.
Ударът пропаднал. „Но това е само отлагане“ — казват турците, които мислят, че имат право да вършат всичко, защото всичко им е било позволено досега; защото понастоящем няма турчин, който да не е въоръжен, та дори и шестнайсетгодишните мюсюлмански деца, каквото и да говори господин Дизраели в парламента; защото нито един християнин няма оръжие. Посолствата знаят това, правителствата също: в случай на катастрофа те не биха могли да намерят оправдание.
Един-единствен турчин се е обявил против всички тези неправди. Трябва да кажа името му, защото някой ден може би ще се позоват на неговите показания. Шериф бей дошъл от Одрин, за да отиде в Министерския съвет, където изложил цялата истина.
— Ще се осведомим — отговорил съветът.
Тогава одринският паша намерил измежду левантинците достатъчно хора, които да подпишат протестно писмо едновременно против докладите на консулите и против изявленията на Шериф бей, който бил изпратен на заточение във Видин.
На английския посланик е било известно всичко, което казвам и което бих казал, ако можех да заема десет страници от вестника; и въпреки това лорд Дерби заяви в английската камара, че тези престъпления са преувеличени. Или сър Елиът е казал истината и в такъв случай думите на министъра са непонятни, или той не е казал. Защо?
Впрочем очевидно е, че сър Елиът като турците не желае журналистите да правят обиколки из вътрешността. В продължение на петнадесет дни английският посланик разиграваше тук един художник от „Илюстрейтид Лондън нюз“, за да го кара да чака някакъв си ферман, който би могъл да получи за два часа. Аз също получих такъв ферман.
Държавниците, които никога не би трябвало да се принизяват при избора на средствата, са непохватни в нечестните работи. И въпреки че ми е противно да намесвам името на една жена във всички тези низости, питам, след като тя сама се замесва в тях, например влиза ли в задълженията на една жена на посланик, достойно ли е за лейди Елиът да ходи да разнася от врата на врата бюлетини за турските победи, които сераскерът пуща всеки ден в града като ято птици.
Но нека се върна на ролята, която играе властта в тези кланета и обесвания, на които при моето пристигане нищо не предвещаваше края. Съобразителните и същевременно недоверчиви хора може би ще запитат каква облага биха могли да извлекат чиновниците от този режим на терор, издигнат в административен принцип. Ще отговоря на въпроса.
Умните турци, пашите, тези, които знаят какво да се вземе от Корана и какво да се изостави от него, които не са убедени като дивия войник, че след смъртта ще попаднат в рая, не само че не са особено храбри, но направо никак. Тези вече ни най-малко мъжествени еничари, които не са сигурни и в задгробния живот, извънредно много държат на настоящето, т. е. на живота. Като нареждат да се избиват и бесят въстаниците, преди всичко те осигуряват собственото си спокойствие.
На второ място те утоляват чувството на фанатизъм, доколкото то се е запазило у тях. Да се убиват гяури е нещо, което винаги може да им се зачете, ако — в разрез с всички очаквания — се окаже, че раят на Мохамед не е лъжа. Така че те се застраховат от всички страни.
Обаче тези съобщения от нравствено естество не представляват нищо в сравнение с другите — грабителството, кражбата. Докато продължавали кланетата, висшите чиновници си присвоили добитъка, башибозуците не го колели, за да не нащърбяват ножовете си, които трудно се точат, както ми каза един от тях. После те започнали да тормозят първенците на селата дори когато срещу тях нямало никакви улики, за да им вземат спестяванията. Те упражнявали най-много натиск върху жените, които по-трудно понасят болки. — Убивали ги, щом нямало какво повече да изтръгнат от тях. Какво ли не са могли да направят за три месеца!
Един ден дошла заповед да се жъне, както вече казах във връзка със сто и петдесетте жени, които слезли от Балкана и били убити веднага. Чиновниците трябвало да върнат по селата достатъчно добитък, за да съберат житото. Срещу разписки те върнали десет, двадесет или тридесет чифта волове в селата, където имало сто, двеста или триста, а на другия ден ги реквизирали за нуждите на военния транспорт. После, когато за втори път се заговорило воловете и биволите да се върнат в селското стопанство, те ги предали само срещу писмени обещания стойността им да бъде заплатена, щом като се продаде реколтата. — Консулите са преписали образците за обещание за заплащане.
О, какъв хубав живот са живеели и как всичко вървяло чудесно, докато в своето усърдие башибозуците, които били изпратени да воюват и които сметнали за по-изгодно да се върнат с дванадесет левги назад, решили в едно полухристиянско, полумюсюлманско село да ограбят един турчин!
Тогава яростта на тези хора, които от три месеца ги оставяли да убиват, нямала вече граници; разтревожил се и самият Мидхат паша, този, когото населението било нарекло палача по времето, когато бил губернатор на България. (23) Тогавашният губернатор на Пловдив получил заповед да залови башибозуците, които били извършили обира.
Колко предпазлив трябвало да бъде той, когато пристигнали тези господа, мнозина от които имали на себе си по шест кървави ризи!
— Елате, моите деца. В името на Мохамед, хвърлете грозните си оръжия! Аз ще ви дам нови — винчестери, револвери, за всяко старо оръжие, което сложите тук.
Бандитите не чакали да им повторят и когато всички били обезоръжени, обкръжили ги. Главатарите им били бити с тояги върху една пейка, приготвена ad hoc (24). Щат, не щат, няколко души били изпратени във войската, нещо, което не би било ласкателно за армията на всяка друга страна, но което не значи нищо особено тук, където при екзекуциите самите офицери мятат въжето на врата на осъдения. Възнамерявали да освободят останалите, когато се получила телеграма със заповед да задържат всички. Телеграмата гласяла дори, че десет от задържаните ще бъдат обесени след пристигането на извънредния пълномощник, когото министерският съвет изпращал.
Отначало пашата помислил, че е станало грешка в телеграфа. Накарал отново да се предаде съобщението и когато разбрал, че наистина се говори за екзекутирането на турци, хванал главата си с две ръце, казвайки:
— Накъде отиваме!
Успокойте се, паша! Няма да се случи нищо или пък не много нещо. Ще обесят десет турци или десет българи, преоблечени като турци — има толкова много от тях по затворите — и ще се извика на Европа: „Виждате добре, че ние също така наказваме и нашите хора!“
Зловещи комедианти!
Най-после вие се раздвижихте! Идват английски и американски журналисти. Вие предусещате, че каквото и да направите, те ще намерят начин да се промъкнат, както въпреки всичко се промъкна този, който пише настоящите редове. — И вие побързвате да убиете десет башибозуци. — Само че мъртви ли са те наистина? — И вие нареждате да се отпечатат във вашите вестници декларации нак се наказват нередовните войници, които се държат зле. Твърде късно, господа! Също така твърде късно, господа от английската комисия, идвате да правите анкета, аз я направих преди вас, а след вас или едновременно с вас ще я направи господин Макгахан (25), кореспондентът на „Ню Йорк Хералд“, същият, който поде кампанията за Хива и за северния полюс и който при отказа ви да го допуснете във вашите земи поиска да бъде придружен от своя консул. За анкета, анкета и половина! Всичко казано дотук ще бъде потвърдено от други, които са дошли след мене и които, както казах в предишната си дописка, сега вървят по пътя, който пръв аз посочих на моите колеги.
--------------------------------------------------------------------------------
1. Поместваме тези части от книгата на Иван дьо Вестин, които той е публикувал във вестник „Фигаро“ — броеве, излезли на 22, 23, 26 и 28 юни; 4, 5, 24, 29 и 30 юли 1876 година.
2. Използуван е преводът от френски ез. на Дора Кършовска на излязлата през 1971 г. книга „Пътуване в страната на въстаналите българи“ на Иван дьо Вестин (Ред Йоно Митев). С, НС ОФ, 267 с. 8°) Ivan de Woastyne. Voyage au pays des Bachi — Bouzuocks. Paris 1876).
2 Намек за Георги Бенковски, когото някои в онова време произволно наричали княз. От подобни хора Иван дьо Вестин е събрал сведенията си Турските власти също поддържаха версията, че Бенковски се готвел да става княз на България. А известно е, че преди въстанието той беше заявил, че свободна България ще бъде не монархия, а република.
3. Намек за Райна Попгеоргиева Футекова, която придоби прозвището княгиня.
4. Хвърковатата чета на Георги Бенковски, която влезе в Белово, разруши не селото, а само скъса железопътната и телеграфната линия. Турските властници обаче поддържаха лъжливата версия, че въстаниците разрушили Белово.
5. Турското правителство изпрати редовна войска във въстаналите райони, въоръжена с модерни пушки и оръдия, и тя изигра главна роля при потушаване на въстанието. Обаче редовната войска, командувана от паши, също така извърши жестокости. Чуждестранните представители обаче считаха, че престъпленията са извършени само от башибозушките части, тъй като не можеха да допуснат, че редовна армия ще върши кланета над мирни жени и деца.
6. Перущенци въстанаха масово, но впоследствие сред дипломатическите среди се говори, че те искали само да се отбраняват, да запазят селото си. Тази версия предава Иван дьо Вестин.
7. Оттатък Балкана — т. е. на юг от Родопите
8. Отвличането на робини — млади жени и девойки, става предимно от турците, а не от българомохамеданите.
9. Касае се за времето на големите завоевания на османските турци през XIV—XVI в , когато империята им се разпростря на три континента и на два пъти (1529 и 1683 г.) османските войски достигнаха до Виена.
10. Очевидно авторът е объркал имената на двете градчета — Панагюрище (Отлукьой) и Копривщица (Авраталан). Така, както предава разказа си, става ясно, че парите са били взети от два различни града, а пък един път споменава турското название на Панагюрище и втори път българското.
11. Райна княгиня действително е била измъчвана, но поради намесата на чуждестранни консули тя не е била убита.
12. Лорд Дерби — министър на външните работи на Великобритания в правителството на лорд Дизраели-Биконсфилд. Както Дерби, така и Дизраели отрекоха истинността на известията за жестокостите в България и ги окачествиха като измислици в кафенетата.
13. Сердар — екрем Абдул Керим паша, т.е. главнокомандуващият в това време турската армия
14. Действително в Корана се казва „Воювайте срещу онези, които не вярват в Аллаха и страшния съд, не считат забранено онова, което Аллах и неговият пророк са забранили, и не изповядват вярата на истината, воювайте срещу онези, на които е дадено писмо (т.е. християните), докато заплатят джизие (поголовен данък) лично (от ръка), като бъдат унизени“.
15. Руски вицеконсул в Пловдив до Априлското въстание беше българският книжовник Найден Геров (1823—1900), родом от Копривщица. При все че имаше сведения за готвеното въстание, той нито взе участие в него, нито го поощряваше. Обаче английското и турското правителство му отправиха такива обвинения. Поради това Найден Геров замина за Цариград, където остана на разположение на посланик граф Игнатиев, а в Пловдив като изпълняващ длъжността вицеконсул замина княз Алексей Церетелев (1848—1883), като временно управляваше и руското консулство в Одрин. Княз Церетелев по инструкция на граф Игнатиев проведе анкета относно турските зверства в България. В тази насока той действуваше съвместно със секретаря на посолството на САЩ в Цариград Юджин Скайлер. Събраните сведения и веществени доказателства от княз Церетелев имаха важно значение за изобличаването на турските власти като виновници за кланетата и за признаване правото на българския народ на свободен живот. Иван дьо Вестин се изказва с голямо уважение за благородната роля на княз Церетелев.
16. Княз Церетелев по време на Априлското въстание е на 28 години.
17. Мюстешара на сераскерата — помощник на главнокомандуващия.
18. Аскеру — изопачено название на с. Асъкърово, днешното Опълченец, Старозагорски окръг.
19. Хаджи Елес — днешният град Първомай
20. Иенимахале — с. Нова махала, Пазарджишки окръг.
21. Еширак — изопачено название на с Ишеврен, днешното Изворово, Старозагорски окръг.
22. Варнава — с. Варвара, Пазарджишки окръг.
23. Мидхат паша е бил губернатор на Дунавския вилает, т. е на Северна България, а не на всички български земи.
24. Ad hoc (лат.) — специално за това, за тази цел.
25. Дженюариъс Алойшиъс Макгахан (1844—1878) Американски журналист, дописник на английския вестник „Дейли нюз“, на американския „Ню Йорк хералд“ и др. Дописките (репортажите) на Макгахан от България през лятото на 1876 г, когато той, малко след Иван дьо Вестин, посети опустошените селища Батак, Перущица, Панагюрище и др., изиграха много важна роля за тържеството на освободителната кауза на българския народ. Неговите дописки многократно бяха цитирани от европейски и руски общественици и писатели. Частично са печатани многократно и на български език. В 1966 г българският служител в ООН — Женева, Теодор Д. Димитров ги издаде на английски и български език в Женева. Виж J. A. Macgahan. Letters from Bulgaria — 1876 (Я. А. Макгахан, Репортажи за Априлското въстание 1876) Geneva MCMLXVI (1966). Превод на български и уводна бележка Теодор Делчев Димитров, VI + 184 страници.
|
„Пътуване в страната на въстаналите българи“ 1876