Глава 2
В обичайната следобедна навалица в бара пред спирката за Док 12 не липсваше нищо. Гадните мутри на няколко дузини джуджета, множество хора, безредно пръснати и открояващи се с претенциозните си костюми, защото хората винаги държаха най-вече на външния вид и материалното благополучие, и разбира се някой изфинен дългоух с дразнещо перфектните си стойка и маниери.
Едно хлапе със странно, размъкнато облекло се провираше между грубите крака на пилоти и пътници и събираше дребни монети, изпуснати измежду небрежни пръсти. Киа го забеляза веднага. Имаше впечатляващи очи и лице издаващо елфически произход.
“Елфче крадец!” – помисли си със задоволство. После си наложи да се държи като мъж. Не пропусна да забележи как елфчето “намери” и няколко едри банкноти в краката си.
“Годнярчето използва магия” – помисли си с неприязън Киа, докато вадеше ръката си, облечена във фина сребриста ръкавица от джоба на едър мъж. Пръстите й стискаха доста издут портфейл. Елфчето я прониза с поглед. Очите на Киа трепнаха изпод визьора на лекия шлем. Беше на крачка от хлапето, когато то се спъна в провлечения си, твърде дълъг крачол, пльосна се в краката й, а тя го връхлетя падайки неосъзнато. Осъзна обаче, че изпуска портфейла. Миг след това той се озова в ръцете на елфчето.
- Подла, дългоуха паплач! – изръмжа грамадния собственик на портфейла вдигайки хлапето за размъкнатия пуловер. После засили юмрука си към финото му личице и ако Киа не бе успяла да вкопчи пръсти в ръката му със същата бързина, след този удар никой не би могъл да познае, че детето е елф.
- То сгреши, но не е нужно да умира заради това. Излез навън и се бий с възрастен мъж! – твърдия, ужасно неприятен мъжки глас стресна и нападателя и жертвата му. Грамадния мъж измери с поглед доста по-дребния защитник на елфчето крадец. После пусна хлапето, прибра портфейла си сумтейки нещо и накрая каза:
- Не смятам да се бия с теб. Ако си толкова грозен, колкото звучиш, Създателят те е убил още при раждането ти.
Киа се стегна. Проницателния поглед на елфчето се бе смъкнал от визьора към комуникатора, закриващ устата й. Само за момент тя се запита дали магията би му помогнала да усети, че говорителите са снабдени с преобразувател, правещ гласът й неузнаваем.
- Изчезвай от тук! – нареди му Киа. Обърна се много бавно, следейки със страничните сензори на визьора всяко движение грамадния непознат с който не би искала да се бие по-мъжки, но ако се наложеше беше готова да го направи. – А ти, никога не посягай на дете! – каза вместо сбогом.
Усети как една огнена топка в стомаха й пулсира и напира да излезе. Винаги, когато се наложеше да се бие изпитваше умопомрачаващ страх. Беше го правила достатъчно пъти, за да знае, че екипировката й ще помогне за оцелее. Можеше да се справи с много по-едър нападател. Можеше просто да го повали и да избяга, но не можеше да убие нещо живо. Киа се страхуваше от момента в който ще й се наложи да отнеме живот. Това я плашеше много повече от болката, която й причиняваше нечий стоманен юмрук или кръвта, която обагряше сребристия й костюм, твърде ярко, когато някой я рани.
- За днес толкова! – измърмори когато излезе навън с усещането, че откраднатите пари няма да й стигнат за достатъчно дълго време. Нямаше цел. Този месец навършваше пълнолетие, а единствения й стремеж беше да оцелява. Белите звезди над главата й, бляскавите нощни камъни от астероидния пояс на ............................ по който романтиците се прехласваха и неугледните скитници, висящи пред бара я накараха да си спомни думата “самота” по особен начин. Киа се обърна несъзнателно и видя очите на елфчето крадец. Погледът му продължаваше да я изучава. Безпогрешната й интуиция не подсказа заплаха.
- Е, днес отърва кожата. Сега си върви! – каза с неприятния си, преобразуван глас и за първи път от много време насам съжали, че не може да свали шлема на мъжкия си костюм. Лицето й, въпреки късо подстриганата коса оставаше влудяващо женствено.


Киа подмина спирката. Не смяташе да ходи до Док 12 тази вечер, а и странното усещане, че някой я наблюдава не я напускаше през целия път. Искаше да подреди мислите си, разбъркани от неприятния инцидент в бара. Здравенякът с пламнало лице с който беше на косъм да се сбие и очите на елфчето крадец не излизаха от ума й. Утре трябваше да отлети от тук. Беше “работила” из всички по-големи барове и все някой щеше да спомни костюма й, свързвайки го с внезапното олекване на джобовете си. Вървеше бавно по някаква блестяща от светлината на яркото нощно небе платформа, а наоколо не се виждаше жива душа. Костюмът й също блестеше със студен металически блясък и от гледната й точка в този момент светът изглеждаше съвършено празен. Киа спря и вдигна поглед към небето. Камъните от астероидният пояс се отразиха във визьора й, тя стисна с фините си пръсти тежкия колан, в който държеше “заработените” за деня пари и въздъхна толкова дълбоко, че въздухът от въздишката й изръмжа през комуникатора. Нечии ситни и леки стъпки замряха зад гърба й. Киа се обърна стреснато и за трети път тази вечер срещна любопитните очи на елфчето. Вътрешно се вбеси. Не искаше да се замесва в глупавата история на някакво хлапе, защото мразеше да е част от нечия история. Мразеше и магията, и елфическата кръв, която макар и в много малък процент течеше в собствените й вени.
- Имаш дълги уши, но май не ги използваш за нищо смислено – избоботи неприятния и мъжки глас през комуникатора. – Не ти ли казах да се прибираш у дома?!
Елфчето се опита да направи строго изражение, но физиономията му придоби вид, сякаш замисля някоя беля. То се изплези шумно. Киа се разсмя. Беше виждала подобно поведение само при човешките деца и понякога при тези на джуджетата. Никога не обаче не бе предполагла, че елфче може да се плези така. Въпреки това осъзна, че мъничето започва да й става симпатично.
- Забрави си портфейла! – елфчето й го подаде с хитра усмивчица.
- Задръж го! Нека ти напомня, че трябва да внимаваш повече – избоботи комуникаторът. Киа се обърна и продължи по пътя си.
- Няма къде да спиш, нали?! – продължи да й досажда елфчето.
- Това не те засяга! – за пореден път гласът й прозвуча дразнещо неприятно. И за да сплаши детето с надежда този път да се отърве от него, Киа го хвана за блузата, както беше направил собственика на портфейла и го вдигна към шлема си. – Махай се! – изсъска тихо. Вибриращият ръмжащ шепот не смути елфчето. То отново направи физиономията си за беля и пак се изплези. Този път още по-звучно.
Киа избърса визьора си от пръските от слюнка със свободната си ръка.
- Казвали ли са ти някога, че си ужасен досадник? – изръмжа комуникаторът.
- Знам една таверна наблизо – каза елфчето, когато стъпи отново на краката си и заоправя до колкото беше възможно провисналото си облекло. – По това време ще намерим някоя празна скамейка. Там никой не ти обръща внимание, ако решиш да поспиш.
Киа се замили за момент, после надникна в блестящите очи на елфчето. И двамата със сигурност имаха достатъчно пари в себе си, за да преспят в страноприемницата в която беше оставила на съхранение багажа си. Но за да стигнат до там по това време, трябваше да висят повече от час на спирката за Док 12, а с това рискуваха да ги забележи и разпознае някоя от “жертвите” им. Стори й се, че двамата са оставени съвсем сами на планетата и ако не тръгне с него ще изгуби и последната възможност за нормален разговор.
- Добре, води ме! – каза по-меко, но гласът й продължаваше да звучи отвратително. – Няма да те оставя сам през нощта, но утре се омиташ, ясно ли е?
Елфчето се помъкна пред нея, влачейки дългите си крачоли по блестящата платформа, която сякаш нямаше край. Изглеждаше толкова мъничко, че Киа се запита дали не си го измисля. Една миниатюрна, почти съвършена фантазия с която да убие напрежението и самотата.

Това е една от най-задушевните сцени, но има много хумор, малко политика, през погеда на децата и много справедливо недоволство от обществото и фалшивите му принципи на фона на колоритни герои и сцени от измислената планета Аурелион

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите