Всичко написано по-горе е много вярно, но ми се струва, че малко много се теоретизира и едва ли не интервюто се превръща в някакво заучено представление. Често съм от другата страна на интервюто. Интервюиращите са простичко скроени хора, обикновено търсещи човек за определена работа. Гледайки те и говорейки с тебе те просто се опитват да си те представят на мястото, за което кандидатстваш. Ако не си най-добрия кандидат те няма да те назначат, колкото и какъвто театър да разиграеш. И обратното, ако са усетили у тебе преспективата ще те назначат независимо колко се издъниш на интервюто. Дали си най-подходящия човек, повярвай ми те знаят.

Връзките много помагат - две думи от човек, който те познават струват много повече от 15 страница препоръка на писана на най-изискана бланка от известна компания. За сериозни позиции, аз поне вдигам телефона и говоря директно с рефъриите. Ако се случи да ги познавам още по добре. Обикновено знам кого ще назнача преди още да го видя. На самото интервю си говорим за общи неща от живота.

А има и едно нещо наречено "късмет". Най-важното интервю в живота ми и първото ми интервю беше за най-ниският пост в голяма болница. Оказа се че професора беше руснак от аржентински произход, който се случи да има моето име...