Когато писах тези редове, избирателният процес бе в разгара си. Но тази седмица кампанията, която бе хипнотизирала Америка, ще свърши. Остават предизвикателствата, които породиха тази понякога яростна борба, и отговорността да се справим с тях. Никой президент не е бил изправян пред дневен ред с такъв обхват. Това не е хипербола. То е участта, която историята е предопределила на тази генерация. Никога досега не се е налагало да се води война без фронт и без географско определение и същевременно да се изграждат фундаментални принципи за световния ред, които да заменят традиционните принципи, изчезнали в пушека на Световния търговски център и Пентагона.
Задачата на новоизбрания президент е може би аналогична на това, което наследи президентът Труман в края на Втората световна война. През 1945 г. Съветският съюз се очерта като заплаха на глобалното равновесие, докато войната бе оставила вакуум в Централна Европа. Но съветското предизвикателство беше конкретно и географски определимо. Днешните главни заплахи са абстрактни и мобилни. Терорът няма определен адрес: атакува от Бали до Сингапур, Рияд, Истанбул, Москва, Мадрид, Тунис, Ню Йорк и Вашингтон. През 40-те години решението за преодоляване на кризата беше ясно, макар и трудно: да се изгради отбранителна линия в центъра на Европа и икономическа програма, с която да се запълни пропастта между обществените очаквания и реалния недостиг, заплашващ вътрешната стабилност.
Сегашната заплаха за сигурността възниква от два безпрецедентни източника: терор извършван от деяния, които доскоро се смятаха като въпрос на силите за вътрешна сигурност, а не на международна политика и научен напредък и разпространение, предоставящи възможност извън територията на дадена страна да се застрашава съществуването на други държави. Труман можеше да разчита напълно на легитимността на международната система - НАТО обедини западноевропейските съюзници на Америка от Втората световна война. Новоизбраният президент трябва да води усилията за дефиниране и след това за поддържане на международна система, която отразява новите, революционни обстоятелства.
Аз поддържах президента Буш по време на кампанията и се надявам на успеха му. Но какъвто и да е изходът, Съединените щати не могат да се заемат с решаването на този дневен ред, освен в контекста на участието на всички страни. Всички заинтересувани от бъдещето на страната трябва да намерят начини за сътрудничество и светът отново да види, че американците работят за обща съдба както в страната, така и в общността на нациите. Тази статия цели да даде принос към подобни усилия.
СЛЕДВАЩИ СТЪПКИ В ИРАК
Никой проблем не изисква по-неотложно двупартийно сътрудничество, колкото следващата фаза в политиката към Ирак. Съгласието по въпроса за непосредствените цели между кандидатите на двете партии се изразява в одобряването на доклада на комисията за 11 септември, който изтъква, че тероризмът е метод, а не политика.
Основният противник е радикалният, фундаменалистки войнствен клон на исляма, който цели да разруши умерените ислямски общества и всички други, които смята, че пречат за възстановяването на ислямски халифат.
Поради тази причина много страни, които оспорват американската интервенция, въпреки това имат интерес от успешния и изход. Ако в Багдад се наложи радикално управление или още по-лошо – изпадне в терористичен хаос, защото САЩ са победени или уморени да действат сами, тогава целият ислямски свят ще затъне в безредици. Умерените правителства ще бъдат свалени или ще се борят за оцеляване. Страни с значителни ислямски малцинства като Индия, Русия и Филипините ще бъдат изправени пред нарастващи заплахи. Тероризмът ще се разпространи в Европа. Предизвикателствата пред Америка ще се умножат.
Днес Америка действа като гарант за глобалната стабилност, но в много страни вътрешни пречки не допускат приемането или дори признаването на тази реалност. Такова едностранно поведение не може да продължава още дълго. Другите държави трябва да разберат, че е в техен интерес да участват поне в политическото и икономическото възстановяване на Ирак. Няма кратък път: възстановяването на сигурността в Ирак, особено в райони, които са се превърнали в терористични убежища, е императивно. Никоя партизанска война не може да бъде спечелена, ако се толерират убежища на бунтовници.
Ефективността на иракските военни части зависи не само от военното им обучение, но и от степента на легитимност, която възникващите иракски институции ще спечелят. На войска без политическа привързаност обикновено най-малко може да се разчита, когато е необходима.
Първите национални избори, насрочени за края на януари, са следващата стъпка. На тях трябва да се гледа не като на кулминация, а като на първо и може би най-лесно постижение по пътя към иракско самоуправление. Създаването на демократични институции и на правилата, които ги поддържат, не може да се постигне чрез волеви акт – изисква се търпение и сдържаност. Особено важно е да се разберат пречките за демокрацията в мултиетническо и мултирелигиозно общество като Ирак. На Запад демокрацията се разви в хомогенни общества. Не съществуваха институционални препятствия едно малцинство да се превърне в мнозинство. Изборната загуба се приемаше като временен неуспех, който може да се преодолее. Но в общества с ясно очертани етнически или политически разделения малцинственият статут често означава постоянна дискриминация и опасност от изчезване от политическата сцена.
Това е особено остър проблем в Ирак. Страната се състои от три големи групи: кюрди, шиити и сунити, като шиитите представляват 60 процента от населението, а другите две групи по 20 процента всяка. В продължение на 500 години сунитите са властвали чрез военна сила, а по време на управлението на Саддам – чрез изключителна бруталност. Бунтовете в сунитския регион не са само национална борба срещу Америка, а средство да се възстанови политическото надмощие. По същия признак за кюрдите политическият процес няма да има никакво значение, ако не им осигури широка автономия. Шиитите толерират американското присъствие, понякога двулично, с цел да обърнат историческата схема на сунитското управление и като първа стъпка към шиитско надмощие. До каква степен те ще продължават да поддържат нашата роля при напредване прехвърлянето на властта – остава да се види.
Ето защо на изборите в Ирак трябва да се гледа като на началото на разширено състезание между различните групи, което включва постоянен риск от гражданска война или национална борба срещу САЩ, или и двете. Всички фракции поддържат свои милиции за точно такава вероятност. Ще бъде необходимо да се разшири националният електорален процес със значителен елемент на федерализъм и установяване на ясни конституциолни протекции за онези, които може да останат като постоянни малцинства. Сунити и кюрди не трябва да гледат на демокрацията като на самоубийствен пакт. Федерални структури и доказателства, че свободата на словото, съвестта и законността ще бъдат конституционно предпазени от намесата на мнозинството може да представляват известна гаранция за различните групи, ако националното помирение се окаже невъзможно.
Известна степен на интернационализация е единственият реалистичен път към стабилност вътре в Ирак и продължителна поддръжка в Америка при потенциалния кипеж след януарските избори. Оцеляването на политическия процес зависи на първо място от сигурността, за която САЩ запазват главната отговорност, но в крайна сметка от международното признание, за да може иракското правителство да се приема като представляващо местните стремежи. Германия и Франция, най-трудните съюзници за Ирак, няма да променят становището си и няма да изпратят войски до започване процеса на помирение. А страните, които са изпратили войски, имат достатъчно вътрешни трудности при поддържане на участието си и малки или никакви възможности за увеличаване на контингентите си.
Значителната интернационализация трябва да бъде насочена към цели, различни от сигурността и участието на страни извън НАТО, затова е желателно след изборите международна контактна група под егидата на ООН да съветва Ирак по политически въпроси. Логично би било в нея да участват страни, които имат опит с войнствения ислям и биха могли да загубят много от радикализирането на Ирак, като Индия, Турция, Русия, Алжир, в допълнение към САЩ и Британия. Това не е абдикация - САЩ, въз основа на военното си присъствие и финансовата роля, ще запазят ръководна позиция. Въпросът за военна подкрепа от други държави, включително НАТО, може да се повдигне отново по-късно при по-благоприятна политическа среда като средство за защита на процеса на управление.
ПРЕВЕНЦИЯ
През първите месеци от встъпването си в длъжност администрацията на Буш предизвика конвенционалните схващания, като обяви концепцията за превенция като че ли е американско изобретение. Фактически тя се съдържа в структурата на новия международен ред, независимо от това кой служи в Белия дом. Международната система на ХХ век е установена от Вестфалския мирен договор през 1648 г. За да се избегне повторение на 30-годишната война, при която са избити 30 процента от населението на Централна Европа номинално заради религиозни вярвания, управляващите основаха новата система на принципа на сувереност вътре в държавните граници и ненамеса през границите. Като заплаха за националната сигурност се определяха движения на военни части през определените граници. Тъй като оръжията бяха относително малки и технологията се развиваше бавно, държавите можеха да защищават сигурността си, изчаквайки агресията.
11 септември сложи край на това схващане. Заплахите вече не са идентични с държавните действия – те могат да се организират от частни групи, опериращи от територията на суверенни държави за цели, надминаващи намеренията на страната-домакин. Стратегиите от Студената война престанаха да бъдат приложими, тъй като въздържането не може да въздейства срещу противник, който няма територия за защищаване. И дипломацията не може да функционира, когато противникът отхвърля всякакво ограничаване на целите и се стреми да разруши обществото. При вестфалската система балансът на властта може да се наруши само чрез завоевание. В света на приватизирания терор и разпространяване на оръжия за масово поразяване балансът може да се наруши и съществуването да бъде застрашено чрез действия изцяло вътре в границите на суверенна държава.
Концепцията за превенция неизбежно води до сблъсък между новите реалности и традиционните понятия за ред. Страни, свикнали с установените схеми, трудно приемат новата необходимост и всички държави ще търсят правила за поведение, които не оставят превантивните решения на едностранното, неограничавано определяне само от една държава. И когато това се прави от страна с огромно военно превъзходство като САЩ, от американска страна доктрината поражда претенции за хегемония у някои и засилваща се съпротива у други, особено членове на традиционни съюзи.
Новият президент ще иска да направи разграничение между мощ и претенциите, отправени от негово име. Никоя нация, без значение колко мощна е, не може да организира сама международната система – това е извън психологическия и политическия капацитет дори на най-мощната държава в даден исторически период. Целта на американската външна политика трябва да превърне доминиращата мощ в споделена отговорност – да води политика, както писа австралийският учен Корал Бел, като че ли международният ред се състои от много центрове на мощ, дори когато съзнаваме стратегическото си превъзходство. Това налага нуждата от стил на консултации, по-малко насочен към налагане на непосредствени политически предписания, а повече - към постигане на обща дефиниция за дългосрочни цели.
Не е в интерес на Америка да поощрява всяка държава да дефинира превенцията в чисто национален смисъл. Отговорът на 11 септември бе наложен от извънредни обстоятелства. Новоизбраният президент може да допринесе много за нов глобален ред, като прояви готовност да обсъжда международни принципи за превенция – дори когато си запазва правото сам да защищава националната сигурност в краен случай.