Пръстенът на Петра Славовица

Стефка Груева Венчева (kambanka), "Буквите"

От лято на лято, черните дрехи в селото намаляваха. Паметниците и пирамидите се сгъстяваха в буренясалото гробище, а езерото вляво от него, си оставаше все едно и също. То беше свързано с местните от незапомнени времена.

Така разправяше Петра Славовица. Но и тя се спомина миналата година и сега къщата и приличаше на разкъсана книга. Кирпичът се зъбеше под олющената мазилка, а плетът почти лежеше на улицата. От пъстрите цветни лехи нямаше и следа. Бъзунек и щир бяха превзели мястото на шибоя и калдаръмчето.

Някой беше счупил стъклото на малкото прозорче и за стопанката на дома напомняше само тензухеното бяло перденце. В двора крушата скърцаше от старост , поклащайки тромавото си тяло, като задухаше студеният есенен вятър.

Доплака ми се. Не ми се тръгваше. Селото бе обсебило душата ми. Имах чувството, че съм живяла само и единствено тук. Гледах малката порцеланова снимка на мраморния паметник и сякаш не можех да повярвам, че тя някога е имала нормална фамилия. Свещицата, която бях запалила на могилката и, постоянно гаснеше. Погледът ми непрекъснато се плъзгаше към средата на езерото, тя блестеше като дъното на калайдисан тиган, а зад него се виждаше Хълмът на поробените. В основата му преди пет-шест години се появиха лозята. Но от стройните редове, се набиваха на очи дървените колове, бяха като набола мъжка брада. Цяло Храново се виждаше от върха на хълма. Къщурките изглеждаха като разхвърляни калъпи сапун. Напролет като нацъфтят овошките, бе най-красиво. Постепенно като гъби наоколо накацаха вили и дървени бараки. Те определено разваляха настроението на красивата пустош обвита с къпини и камъни. Самият хълм бе пълен с малки пещери, чийто входове бяха препречени от плъзналите наоколо храсталаци. Петра Славовица разправяше, че по турско, там се криели хората, за да не плащат данъци на султанските пратеници.

Тя беше странна жена, така и не научих много за нея. Имаше син, който бе женен в Русе. Лятото само при нея не идваха внуци. Те бяха по-големи от мен, единият бе заминал със семейството си в Америка, а другият в Англия.
Всеки от тях имаше деца, но старата жена ги бе виждала само на снимки.
Те красяха кухненския и шкаф. Когато искаше да ги види тя почти се долепваше до тях, а сетне ги отдалечаваше, докато ги фокусира. Може би защото Господ не бе я дарил с дъщеря, ме прие като родно дете и сега, докато гледах порцелановата и снимка ми се струваше,че пак ми говори. Хлябът, казаваше тя, трябва да се меси с чувство. Ако го претупаш набързо ще е клисав. Няма да бухне. Ако го месиш с любов, тогава ще е друго. Хляб се меси бавно и с търпение. Признавам, че по-вкусен хляб от нейния никога не съм опитвала.

За първи път попаднах в Храново, докато бях студентка. Доведоха ме приятели, които си падаха по риболова. Беше някакъв юли, не помня кой. Дойдохме с две палатки. Вечерта бе много романтична, край огъня, под открито небе, но сутринта ни събуди порой от дъжд, който изглежда нямаше намерение да спре. Гаджето ми реши,че ще е по-разумно да потърсим къща за пренощуване. Обитаемите в селото не бяха много. Така се озовахме у Петра Славовица. Тя ни приюти в стая с дървени греди на тавана. Малка, но много уютна.
- Лягайте, това е брачното ми легло, сутринта мекици ли да ви направя за закуска или катми?
Дъждът блъскаше по керемидите и аз имах чувството, че ще пробие покрива. Но нощта бе незабравима.

В селото едва ли имаше повече от двадесет старци. От години тук нямаше магазин и никой не купуваше хляб. те сами си го месеха. Веднъж в месеца ходеха пешком до съседното село, за да пазаруват . Два километра насам и два на обратно. Наскоро бе умрял единственият мъж,който имал кон и каруца. Иначе той ги карал до там. Петра Славовица бе дребна жена. Съсухрена, но много жилава.

В онзи юли, ние повече не се върнахме в палатката. Тя не искаше да ни пусне. Пържеше яйца и чушки на дворното огнище за обяд, а вечерята бе пържена риба. В началото присъствието и в нашата компания ни изглеждаше странно, но после се превърна в нещо естествено, като дишането.
Най-често ни питаше за София, където никога не бе ходила. Телевизорът и отдавна не работеше. Тя все чакаше сина си, за да я забере и да занесат телевизора на поправка. Но Русе, бе на двеста километра от тук.

Хранехме се под асмата. Отвреме на време идваше някоя комшийка да каже “някоя новина”. За вестници в затънтения край и дума не можеше да става.
- Ние сме за гробищата, повтаряше баба Еленка, която живееше отсреща. Много ме е страх да не остана само аз в Храново. С десет години съм по-малка от другите, кахъреше се тя.

Една сутрин се събудих по-рано от обичайното. Сетих се, че от къщата се виждаше хълмът на поробените, а от него излизало слънцето, разправяха бабите. Мислех,че цялото село спи, когато в здрача чух тътренето на чехли по двора. Славовица се изненада от появата ми.
- Къде си тръгнала, още е рано, не съм омесила тестото за мекиците.
Едва тогава забелязах, че престилката й е обрашнена.
- Еленка ми донесе мляко от кравата, ще го сваря.

Седнах до нея и я гледах как меси. Имах чувството, че това е най-пълноценно прекараното време от досегашния ми живот. Никога не бях виждала толкова красиво нещо. Тестото се извиваше в ръцете и, а тя го осукваше и удряше в дъсчената кръгла подница. Тогава ми разказа за мъжа си. Убили го във войната.
- Когато тръгваше, бех бременна. На четири месеца. Същата нощ месех и плачех, но нали бех най-малката снаха, никой не се сети да ме отмени и аз цялата нощ да съм до мъжа си. Хлябът омесих не с вода, а със сълзи. Тръгна и повече не го видех. Умря при Соболч. Исках после да ида в Унгария, да видя мястото, но така и не успях. От него ми остана годежния пръстен и часовника му.

Така е живяла. Сама със сина си и пълна къща с уж близки, а всъщност далечни хора, които един подир друг си отивали и в дома останала тя.
- Затри се селото, а какво село беше. С Читалище, кино имаше, училище, детска градина. Сега - само старци.
Така си беше.Сините и очи се пълнеха със сълзи, които тя обра с опакото на ръката си, а от гърдите и се откъртваше въздишка.
- Нощем като легна не мога да заспя. Въртя се, слушам вятъра как вие в комина, кучето, че лае. Така се зарадвах, че дойдохте, бях отвикнала да се грижа за друг, направо ме стоплихте душата.

Когато отново дойдохме на следващото лято, синът и все още не бе поправил телевизора. Нито пък бе намерил време да навести майка си.
- Той е зает човек, хирург е. Какво да го притеснявам аз. нито съм болна, нито съм се залежала, че чак толкова…Пък ако и това лято не дойде, ще взема да ида аз до там. Хем да ги видя, хем и да попътувам за последно.

Времето си вървеше. А тя продължаваше да ни посреща, както би приела внуците си. Миналото лято, точно преди да си тръгнем ме дръпна в стаичката си. Бръкна в джоба на везаната си черна престилка и измъкна от там едно вързопче.
- Няма да съм жива сигурно догодина. Вече съм на 91. Вземи ги. Бях ги приготвила за правнучката, ама тя е в Америка и дали изобщо се сеща, че съм жива. А не ща като умра някой да ги задигне от тука. Хайде, върви и в София да ги отвориш.

Набрала ми бе огромен букет от дворните си цветя, а една кошница, която от години и казвах, че харесвам бе напълнила с домати и едри праскови и круши.
- Нека да ядат децата ви, добре, че идвате вие.
Излезе на прага и дълго махаше след колата ни. Не го бе правила друг път. Когато разгърнах кърпичката видях в нея годежният пръстен на Петра Славовица и джобният часовник на мъжа й.