Българският език

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Вазов
Пловдив, 1883


Езикът наш

"В новозавоюваните земи войници,
чиновници и офицери се мъчат да говорят
на населението по сръбски, когато
самото население много добре разбира
български език."
(Из статията на един вестник)

"О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш!…
Ти, болгарино непрельщайся, знай свой род и язик!"
Паисий

О, да, Паисие: речта ти беше права
в ония тъмни дни – и днес е я такава :
народа наш по труд, по чест, по меч велик –
по липса на любов към свойто как е малък –
по рабския поклон по чуждото! – и жалък
с туй незачитанье на родний си език!

Тоз хубавий език, и звучен, и кристален,
във наший собствен дом е гостенин печален :
във дрипи, настрана стои оттикнат днес.
И тоя най-скъп дар помежду даровете,
щит , нас от гибел, смърт пазил през вековете,
не любим, не ценим – на чужди правим чест.

На тоз език и днес се радваме и плачем,
но ний се не гордейм със него, не го тачим –
едва ли пред света не ни докарва срам.
Туй, що е българско, е много долньо, диво,
о, чуждото за нас е скъпо и красиво!
О, чуждо любим ний! О, чуждо дйте нам!

Мнозина ли сме ний – пир, път ли сбрал ни тамо, -
едничък чужденец намери ли се само,
на неговий език завчас ще загълчим!
И вред си робското разнасяме смиренье,
доховна нищета и самоуниженье –
от миналите дни печат неизличим!

Език свещен, нам страж и в вековете дални,
чудесно сечиво за творби идеални,
от твойта красота кога ще се омайм?
Съкровище си ти , но то кому е драго?
от всичките блага най-скъпоценно благо
на-малко те скъпим, ний даже те не знайм!

Има ли ще народ кой себе си почита,
светата родна реч така да не зачита
Паисие, ти бе – та и сега си прав!
Скокни из гроба си, де влезе с жлъч отровен
от наший срам тогаз, и с глас сърдит, гръмовен
излей въз нази днес пророческий си гняв!

Вазов
Януари 1916