Преподобна Стойна за България

– А България? Кажи, Преподобие, какво ще стане с България?
– Много работи ще станат. Ако политикантите скарат народа и той почне да семрази, ще дойде глад и мор. Деца и старци ще умират без лек и лекарства. Обич,обич требе на хората!
– Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?
– България и Русия завинаги ще са вързани една за друга, но не винаги за добро. Те двете са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото от тук са тръгнали към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме й пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш – сака да те прегърне, утре я гледаш – сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век – помнете ми думата – и тя, дето днес е ръгнала да прегази света и като порой мътен да го залее, ще бъде прегазена, ще бъде бита, ще се свие в коритото си и дълго време само ще шушне...Ще шушне и ще въздиша...Тогаз отново ще й потребе душа и тя пак ще прегърне България... Внуците ви ще го доживеят.

– А ние, българите... народът, тъй да се рече… Що ще стане с нас?
– На нас, българите, ни е дадена вечност. Щото сме ние най-дълголетни измежду другите и сме още калемът на Небесата, що може да драще и по трева, и по камен, и по вода...Че и по небето пише. Де минат българи, белег на книга оставят. И тъй си е от време оно. Кога онез петимата братя – Кубратовите, де - хукнали по света да си заграждат земя и да си правят царства, целият свят се дивял що е туй чудо
– напаст ли некаква или Божия нужда голема. Па като им се начудил, взел и той да си загражда – един тук, друг – там.
Хем градят, хем благодарстват, а че и по малко завиждат! Тъй българите
зарадвали света с небесен дар – научили те другите народи, че тъй както Господ може от пръст да си прави човеци, тъй човеците могат от пръст да си правят държава...И сички взели та си изпонаправили.А годините се търкалят – де в мир, де в бой, народите си живеят живота. Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И ръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода и тя солена. Оди да ореш и сееш в солта! Но светът не е вчерашен и видял, че има два други пътя за порастване на всяка държава – единият е надоле и майката му е копане, другият е нагоре и майката му е...
Той нямал майка, имал само Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичките земни богатства и се разпрострели надълбоко: туй злато, туй подземни лековити води, туй кости и свети мощи – сичкото станало тяхно. А българинът...Сал дето го набеждават за уж много работен – нито е бил, нито ще бъде, щото той по сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, но пък по-хитро гледат, та и нашите тъй...„Мен ми имане не требе! Булката ми е златото, синовете – среброто, щерките – ситен маргарит... Що ми е мене да копам и да се абим! Я по-добре да се яз разширявам нагоре – хем лесно, хем дъно няма...
”И тъй ние, българите, сме открили и поднесли на света своя втори небесен дар: ако си Богу мил, ти ще бъдеш откъм акъл свободен и откъм душа безкраен и на сичките люде брат ще бъдеш, а и те братя на тебе. Има и трети дар, люде. На вас, арни хора, ще ви се падне да го изнамерите. Но преди туй България ще опустее откъм народ. Младите ще забегнат, старите ще измрат. Който остане тук, няма да знае какво да прави със земята и ще я зареже неосветена от труд. Самите люде първо ще подивеят и ако не се един друг избият, ще се един друг намразят.
България ще лети все по-надоле и по-надоле като на празен геран ведрото...
докато удари сухото дъно и не остави надежда на никой жадуващ. Тогава онез, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез синове и внуци. Те затуй са били някогаш пратени далече от тук – да бъдат опазени и защитени за новото време. Ще се върнат те и ще направят от България храм с древна позлата и святи икони. И тогаз тук няма да има градове, а само нацъфтели села и богати чифлици. И децата ни ще са повече от звездите...

Тогаз ще е времето на Духа! Третият дар, с който на нас, българите, ни е съдено да обдарим света...(Това ми бе казано тъй, га че някой вътре у мене четеше от Книгата, онази, що е голема колко небето, пък яз го слушах и само повтарях, а гласът ми трепереше като да бе камбана. Тежка съдба я чака милата ми България, тежка утре, но след туй векове благодатна – като на сички Божи избраници...

Преподобна Стойна (1883 - 1933)